А казват „Камъкът си тежи на мястото“…или умира ли Кърджали

От малка имах слабост към поговорките. Обичах ги. Вярвах, че мъдростта на времето е наслоена в тях. Подлагах ги на съмнение. С часове размишлявах над правотата им. Тествах ги. И винаги ме учудваха с безпогрешната си правота.

Минаха години. От поколение съм, което израсна с безпогрешен руски език. За някои втори след майчиния, за мен – трети. Преди години пак писах статия. Озаглавих я: „Реквием за мъртвия град“. Музата ми дойде след посещение на Петър Стоянов в Кърджали. Като всеки „гастролиращ“ политик, дойде, говори, аплодиран бе, и си замина. А в Кърджали единственото, което растеше, бяха гробищата. Казах си – гражданин съм на този град, така ги чувствам нещата, демокрация е, ще пиша. Публикуваха ми статията. Кой я чете, кой – не…
Почти четвърт век мина. Дълги години бях в странство. По народному – гурбет. Който е бил – знае. Няма го този домашен уют, любими паркове, безкрайни часове с приятели на кафе. Има работа, умора, носталгия,  които си мислиш да компенсираш със знаците на финикийците. Всеки път се връщах с надеждата, че е за последно. Всеки път се оказваше, че не е. Последно – докато родителите ми се разболяха. Кръгом и пак назад, както гласи неписана войнишка команда. Та така отново съм в родния любим Кърджали.
В странство работа се намира най-много за седмица – две. Тук да си намериш работа е „Мисия невъзможна“. Община, област, кметство, все още виреещи фирми и фабрики ми отговаряха с усмивка, зад която четеш неказаното: „Умирай трудно“. След десет месеца на отказ, немска фирма прецени, че ставам за работа, ако и да имам години.
Та така, второ лято съм тук в родния Кърджали. И както в приказката за вълшебницата, в града ни потече „златната“ вода. Не за пиене, не за къпане, не за ползване. За плащане! Тя е като в приказката – ще изчакаш да се изтече и ще я платиш. А през това време, ще си купуваш минерална, ще я носиш, ще мълчиш и ще чакаш да отмине. И така носейки в къщи минерална и плащайки на ВиК питейна, времето минаваше. Изведнъж спряха да работят и домашните телефони и интернети към Виваком. Вълшебникът, който винаги на точната дата праща SMS за сметката, мълчеше по въпроса. След два дни умуване дали да не ида на гледачка, позвъних аз. Отговориха ми – краен срок на повредата 15 август. Те поне имат краен срок, а ВиК мълчи.
Плащам интернет – нямам такъв.
Плащам домашен телефон – нямам такъв.
Нямам питейна вода – плащам я.
Боклукът под блока вони – плащам такса смет.
Политици, гербери, червени, атакисти, барековци, та права, та свободи….
„Божествена комедия“.
А трагедията – мълчанието на града. Всеки се е изпокрил, кой от глад, кой от власт, кой от имане, кой от нямане, кой от страх за утрешния.
Но новите тротоари пред Общината и градската градина може и да потулят отчаянието на гражданите, както „Водното огледало“ ни ослепи с цената си на времето. Или Пазарът на производителите с безценната си конструкция да ни напомня, че някога имаше производители. И вместо питейна, ще пием студена минерална, вместо домашен телефон, ще говорим по Вайбър и Танго. А родителите ни, които не могат да се включат в тези услуги, ще ни казват старите поговорки, валидни за техните „Тошкови“ времена – камъкът си тежи на мястото…
Нали съм в родния град – тежа. Време бол. Разхождам внучката по красивите паркове на града. Избуяла, неокосена трева. Кърлежи. Разбити алеи и люлки. Невъзпитано растящо поколение. Дрогирана младеж. И за да не попита внучката, какво говорят тези батковци и каки, по-добре да се разберем. Защото адекватен отговор няма. А и осветление няма. Ако аз съм камъкът, това ли е мястото? Системата ли е грешка или грешката е в нас самите? Има ли виновни за това, в което се е превърнал моя роден град, или всички сме виновни?
Преди години писах „Реквием за мъртвия град“. Сега питам: Всички ли сме мъртъвци, без да сме погребани? Ще продължаваме ли да гласуваме, или с негласуване да подкрепяме някой?  Да се прибираме по тъмни улици, да трошим колите си по разбития асфалт, да плащаме такса смет и да си запушваме носовете от вонята на контейнерите и да плащаме за услуги, които не получаваме.
Не градът – НИЕ СМЕ УМРЕЛИТЕ! И не политиците, а ние самите сме виновниците.
Защото една друга поговорка гласи: Да бе мирно седяло, не би чудо видяло.
Ама кой да ни каже, че чудесата са за хората…
Виждан Мустафова
hard admin

*

 

Top