Безработицата ги убива, а без ракия – те убиват

Преходът освободи диктатора във всяка душа

Жельо МИХОВ
 
Малка нива в Източните Родопи. Възрастен мъж копае из нея. Към него се приближава негов комшия. Започва спор за мястото в частта му чия собственост е била преди десетки години. Прението между двамата пенсионери завършва с удар с мотиката от страна на единия и комоцио за другия.
Всеки иска да работи в планината на Орфей, независимо от възрастта. Защото дори и да не е сигурен доходът, бездействието ражда пороци.
 
Кочина, почистена със спирт от ферментирали плодове
 
„Оставиха ме без хляб. Съкратиха сума хора и аз също бях сред тях. На тази възраст няма как да почна нещо ново в живота си. Търся и няма, а най-лошото е че не виждам изход и подобряване на ситуацията. Бях в чужбина-трудно. Там е за млади хора. Какво правим, каква е надеждата? Не да ми говорят някакви говньовци, че увеличили пенсиите с пет лева. Аз още не съм пенсионер и едва ли ще стана както върви. Не им искам и подаянието на цена от една кутия цигари. Аз искам да работя, но няма къде“, казва родопчанинът на ръба на отчаянието. Живее в малкия град. На възраст е, която вече е убила приключенската природа и възпряла младежкия размах на предишни години. Човек от поколението на „кантар“. Това, което прекара най-жизнеспособните си години-половината живот, в един различен строй, който му бе определил граници, които да не прекрачва. Тези на Отечеството и тези на стандарта на живот. Останалата половина от битието си това поколение е прекарало в така наречения Преход. Тогава, когато границите са отворени, но перспективите и собствените възможности съвсем различни.
Сега този представител на „поколението на кантар“ няма работа, но има ракия. Не вярва в доброто бъдеще, мрази миналото, напива се в настоящето и псувните започват да кълват едновременно всеки един период от живота му. Заглушава ги единствено надигането на поредната чаша. Името му е Иван, Хасан, Марин… Просто Легион, защото са мнозина. Всички обладани от бесовете на безверието, на липсата на всякакъв смисъл от продължаването на борбата в настоящето с погубено минало и тъмно бъдеще. Утехата остава в прозаичния унес на алкохола.
„Знаеш ли, ако нямам ракия какво ще стане, а?“, пита мъжът. „Аз варя постоянно ракия. От какъвто имам материал. Ако остана без нея, убивам хора! Не ме интересува вече нищо. Оставиха ме без работа, оставиха ме без пари, без вяра. Оставят ли ме без ракия, хващам автомата, отивам пред парламента и убивам наред. Схващаш ли? Ра-та-та-та-та  и ги избивам. Аз ще умра, но и много от всички тях ще умрат“, развихря се изведнъж родопчанинът.
„Кои са „тях“?“, питам.
„Всички тези дето ни занимават постоянно по телевизиите. Всички муцуни, които ни говорят как процъфтяхме при управлението на всеки от тях. Те са „тях“. Те са „онези“, ние сме „тези“. Винаги е било така. Ние и тях. По комунизма ни учиха, че всички сме равни-„всекиму според потребностите“ и какво беше там. Поради тази причина всички имахме едни и същи мебели, чинии, пердета, полилеи. Сигурно трябваше да имаме и еднакви пиш… И пак не бяхме равни. Никога не е имало равенство и няма да има. Сега искат да наваксат пропуските-освен еднакво бедни, трябва да сме и еднакво прости. Не, обаче. Няма да стане. Тук трябва да има война, иначе няма оправия. И ще стане. Дори този прост народ, свикнал на пълно подчинение, има някакъв предел. Моят е свършването на ракията. Тогава вече ще лея кръв. Един автомат и ги почвам. И аз ще умра, но и те няма да са живи. То и без друго това не е живот. Следващите поколения дано да имат по-голям шанс за успех в тази прогнила от мизерия държава. Тя, мизерията си е само за нас, де. Едни имат имунитет, другите сме имунизирани от нормален живот в нормална държава. Ракията остана най-чистата истина в тази кочина. Само тя“, надига отново чашата си бъдещият „убиец“ на статуквото.
 
Чук и бутилка пратиха безработния диктатор на о-в Света Елена
 
Как ли минава животът на един мъж, който голяма част от него е прекарал на село? Отново говорим за човек от поколението, на което преходът е разделил битието на две равни половини. И на двете везни обаче не е получил нищо особено, а животът бавно изтича. Обикновено тогава се намесват мерките и теглилките на Темида. Те обаче дават оценка на действията, но не вникват в същността на проблема. До части във възможностите, но не и в трудовата характеристика. Тя най-вероятно липсва. И това е началото.
По селата има много човешки конфликти. Най-вече между приятели, комшии, роднини. Някои остават скрити. Не и този случай.
Месецът е ноември, годината 2013-та, мястото-малко родопско село…
Това обаче е кулминацията. Историята за местните е като дежа вю, проблемът-константна величина. Главният герой е безработен. Парите, които изкарва са от помагане по нивите на своите съселяни. Също като него те не са отраснали в Швейцария, а из баирите на още по-красива планина, но с по-нисък стандарт на живот, което се отразява и в заплащането. Това, което изкарва с труда си на този човек му стига, за да се напие в местната кръчма и да го… удари на някаква собствена носталгия по изгубената младост и пропиления поне наполовина живот. А той вече е изпратил 53 лета.
След всеки запой следва скандал с единствения останал най-близък човек-собствения баща на главния герой. Малко работа, пиене и „диктаторът“ излиза из нищетата, извън кожата на един вероятно уморен от самата си съдба човек. Поради тази причина започва да иска пари от баща си. Пенсионираният миньор взема тавана на пенсията, някъде над 800 лева. Но не желае да сервира поредната бутилка на житейската маса на сина си.
Следват 15 предупредителни протоколи и 6 акта за нарушаване на обществения ред от страна на органите на реда. Промяна няма.
И идва онзи ноември. Родопчанинът за пореден път се връща пиян у дома и… не позволява на баща си да влезе във фамилната къща. Все пак пенсионираният миньор успява да се вмъкне и се заключва в една от стаите. Това вбесява „диктатора“ и той грабва боен чук и започва да разбива вратата…
Когато полицаите пристигат, заварват мъжа да стиска чука и да размахва нож в другата ръка. Следва арест и нов казус за Темида. Какво да прави с безработен, който е вкарал в собствения си кошмар и най-близкия си човек? Как да наклони везните, когато една отчаяна душа вижда спасението си единствено в дъното на бутилката? Когато едни ръце искат работа, но това, което получават стига само за пътя до кръчмата. Виа долороса за родопската действителност.
Резултатът е: магистратите глобяват „диктатора“ с 1000 лева.
Безработният ще трябва да плати сума, която едва ли е виждал накуп през последните Х-години от живота си. Ако досегашните прегрешения го пращаха на остров Елба, бутилката, безработицата и чука ще запокитят „малкия диктатор“ на Света Елена. А историята е доказала, че от там връщане няма.
 
Затвор, мини, реабилитация-един истински катарзис по Достоевски
 
Какво е общото между героите на Достоевски Родион Расколников и Митя Карамазов? И двамата са пратени на заточение в Сибир за убийство, но докато първият е извършил две, то вторият не е. Но пък е искал да убие баща си. Според великия руски писател дори престъпното намерение може да се смята за престъпление или както казва „Всеки за всичко е виновен“. Но и всеки има право на промяна, на покаяние, та дори на достойно място в обществото подир това.
Историята за един родопчанин започва не с раждането му, а с началото на борбата му с живота и по-скоро със сблъсъка му със закона.
След години тормоз на жители в региона, шест присъди и шест години прекарани в затвора, рецидивист от Родопите се превърна в образцов гражданин, а окръжните магистрати в Смолян уважиха молбата му за съдебна реабилитация.
Да, и това може да се случи. Светлината в тунела не е угаснала.
Историята на мъжа започва още в зората на демокрацията. Първата присъда от година затвор той получава през далечната 1991 година. До 2001 година следват още пет дела, завършили с присъди, две от които при строг режим, и глоба от 300 лева и отнемане на шофьорската книжка. След изтърпяване на наказанията и годините търкане на затворническите нарове, родопчанинът се променя коренно.
Мъжът започва работа като „подземен миньор“. „Работникът е дисциплиниран, съвестен и честен с колегите си“, посочва в трудовата му характеристика началникът му в миньорската бригада. Такава е представена по делото и от домоуправителя на кооперация в града, в която от десет години живее бившият пандизчия. Според нея той е съвестен и честен с всички съседи в блока, участва и в мероприятията, организирани от неговите съседи.
Освен всичко, посоченият от закона като рецидивист няма през тези години и образувани изпълнителни дела в Районните съдилища в региона. Мъжът е напълно „чист“ и пред данъчните служби, нямайки никакви задължения. След престъплението и наказанието, той се е превърнал и в съвестен данъкоплатец към местната хазна. Плащал е всички данъци и такси за битови отпадъци…
 
***
 
Не всеки тунел е толкова дълъг, че да не съществува изход от него, поне за един човешки живот. Спасението явно е когато човек продължи да върви, въпреки тъмнината. Пътят трябва да е напред. Само тогава в един момент може да се съзре светлината в дъното. Тя съществува. Трябва да я има. Дори в Родопите, дори в цялото отчаяние, дори когато безработицата отваря бутилка след бутилка, а алкохолът доубива вярата с жадуваната жажда за мъст срещу малки имунизирани човечета, произлезли от ноздрите на историята когато тя е имала настинка. Надежда трябва да има, иначе…
hard admin

*

 

Top