Всеки иска да е Левски, но сменя бесилото с партия

Нито една власт не изтри сълзите на прехода
 
Жельо МИХОВ
„Като дете ми попадна една снимка. Разглеждах я с интерес. Беше черно-бяла, а на нея Георги Димитров стоеше зад голямо бюро и разглеждаше някакви документи. Излъчваше загадъчна задълбоченост. Когато попитах родители си какво прави, те ми отговориха: „Пише приказки за деца“.
По телевизиите предаваха манифестации. Малко им се дразнех, защото цялата програма бе заета само с тях, не и с детски предавания. Множеството от ефира носеше портрети на същия „писател“. Чудех се и още повече напираше недоволството в мен, защото заради разказвача на приказки, по телевизията не излъчваха детски предавания“, разказваше един приятел. Детски спомени от средата на осемдесетте години. Откъслечни нюанси от паметта на поколението, родено в миналото, дамгосано от прехода и поело смъртоносната любов на две политически доктрини, покълнали на една и съща почва, обилно напоена с грешен пестицид.
 
„Омръзнаха ми лъжите от 23 години. Аз съм на 20 и ми писна…“,
 
произнесе се едно младо момче из площадите, арена на общественото недоволство от последните дни. „Манифестациите“ продължават. Едни поискаха справедливост заради високите сметки за ток и край на монополистите, други – оставка на правителството, трети- просто загряха за откриването пролетния дял на футболното първенство с „камънье и дървье“ по ченгетата. В крайна сметка държавата остана на автопилот, когато трябваше да е най-силна. Улицата загуби поредната битка с властта. Не заради разбитите глави, не защото едни хора решиха, че щитовете на полицаите са най-прекрасната мишена, не заради оставката на Бойко, не поради факта, че баби надянаха миньорски каски по площадите, не защото наближава края на месеца и ЕРП-тата, ще си „отмъстят“ за униженията, не… Улицата позволи отново черно-белите спомени да пишат Нейната история. За онези хора, които зад огромните си бюра творят само „детски приказки“. И тук не става въпрос за комунисти, нито за „мислещите за малкия“ социалисти, ни за демократите, хеле за националистите, камо ли за общия им множител. Елементарното желание за „чиста и свята република“ отново бе изнасилено от самия интерес на статуквото. Навръх поклонението пред гибелта на най-големия син на тази държава. България никога не е заслужавала своите герои. Не, народът не ги заслужава. Всъщност, говорим за партиите. Не бе, за манталитета. Този, за който най-важна е солунската митница. На Родината е нужен един протест, за да покажат гражданите й волята си. Втори, за да изпъкне политическата принадлежност и трети, за да се еб.. майката на всичко. Това е като приказката за войводата, четата и предателя.
На протеста преди дни в Пловдив, някакъв лумпеняк застана пред множеството, изпъчи гърди и… заяви, че ще правел партия. Бил потомък на котилото на рода на Левски. Поне да бе казал от Кунчевите, защото потомък на Левски просто няма как да бъде. Всъщност, и 10 000 на площада му го казаха, пък и с боя се размина на косъм…
Това е нашего брата. Иска да е герой, но сменя бесилото с партия.
 
Свали държавата, точно когато тя застана зад гърба му, нападна полицаите, именно, когато те свалиха щитове. А сега?
 
Сега ще ревне пред неработещата държавна администрация, ще почне да псува и кълне люто всички стари муцуни от предизборните плакати, които ще грозят фасадите на всякакви сгради до вота за европарламент догодина. Купища репортери ще се скъсат да му показват как в ромските махали гласът върви по 20-30 кинта, той ще се облизва на димящите скари с кебапчета от „мястото на събитието“, но и през ум  няма да  му мине да излезе и да хвърли една майна по износения и протрит сценарий. Ще последва единствено промълвеното „Що и моя глас не купиха? Два пъти по-евтино от циганския щях до го дам“.
 
Никой не рита срещу мангизите в тази държава. Всеки си има цена.
 
Купуването на гласове по избори е като историята с извънземните. Тоест има ги, ама никой не ги е виждал. Предавания, филми, разкази, но цък, също „башовете“ из ромските махали, които вдигат мизата спрямо конюнктурата в изборния ден и… за няколко часа могат да преобърнат вота. Хич да не е, но ще вкарат някого за съветник дори без въпросният да е дал и лев за плакатна пропаганда, кебапчета и други мес(т)ни изборни похвати.
Друго си е да те поагитират близо месец. То концерти, забави, хапка и пийка, никой да не се свени, защото парите все от едно място идат: от джоба на споделящия веселбата. С наш`те кинти, по нашите кратуни, та и по някой „несъществуващ“ ромски „дон“ в разпределението парсата за гласовете. И достигаме до изконния въпрос на завистта: Защо пък само техните?! Научно доказано било, че най-лесно се манипулирали бедните и неграмотни части на обществото. Не ще да са много прости мургавите съотечественици. Ама и номерата им бол. Ето, да речем, пенсионерите. Огромна маса народ, преминала школовката на безропотния труд преди `89-та, оцелели при Менгелеевите опити за преход и нови трактовки за социални реформи след `89-та, а днес готови на всичко. При тях всяка сума над 15 лева е по-голяма от всички добавки към пенсията от двадесет години (за сравнение в последните мигове на вота през 2009 г. в Столипиново мизата стигнала 100 кинта!). Та, оттам насетне упражнението е лесно, а отговорността при поетата задача у пенсионерите е пословична (примерите с дълги опашки и стоицизъм за евтино кисело мляко и плащане на тока са показателни). Да, ама не дават пусто, поне не се е заговорило! То и кой ли ще се разприказва като омертата сред баби и дядовци не е за подценяване.
Не са само те обаче. Редица социологически сондажи искаха да докоснат реалността. Скалата на отговорите в анкетите бележи възходяща прогресия. През 2008-ма около 10 на сто от нашенците били готови да продадат гласа си. След година само, процентите скачат с два. Наскоро проведено проучване пък показа, че 15 на сто искат пари срещу бюлетината. Като се има предвид обаче армията на негласуващите, резултатите получават друга краска-тъмна като настоящето и бъдещето ни. Опрени на икономическите постаменти за търсенето и предлагането, борбата с подобен род алъш-вериш изглежда предварително загубена.
Най-якото в целия цирк е умелото пробутване на теорията за „девствената проститутка“.
 
Плащаме билетите за едно и също представление от режисьори с еднаква школовка.
 
Нито една партия не купува, нито един гражданин не продава, а всъщност… Майната им на образователните телевизии! Идеите в тази държава са най-насилваните хубостници от всякакви видове и подвидове политически крякачи. Дори и в най-невинното им погалване отеква плющенето като развят байряк на митинг при минус 10 градуса. Пардон, при такива температури всяка една полит доктрина е обречена на провал. Освен, ако в студа, ведно с гладните псета, не завият и гладните маси. В България обаче от глад не е загинал никой. От алкохол що народ си отиде, ама от празен стомах- съотношението е направо покъртително. Чисто родна, съвременна апория дошла от най-бедното общество с най-мизерното заплащане. Луканка може и да няма, ракия има. „Без ракия и казанье, народът ще въстане“, както гласи народното творчество на вечната и истинска опозиция- тази със спрей в ръце на улицата или на форумните анонимци в нета. Вече и митинги се вдигат там. Като се напънат и за броени часове се събира цяла армия. Ама как е хубаво да развееш байряка на подаден крайчец чуждо кредо, да разчупиш пръсти из клавишите и сътвориш манифеста на революцията, плювките по противника и… хакнеш три ракии!
Малко преди разбитите глави да влязат в медийния фокус, форумите се превърнаха в Армагедон-последното съревнование на изчезващия народ и превръщането му в пасмина с размити понятия относно добро, зло, любов, омраза, че дори и вредите от употребата на алкохол и наркотици сред подрастващите. Останалото поне малко свидетелство за читаво обществено поведение и гражданско общество, което ще се възмущава по форумите за поредната порция циганска любов към някой портрет на български цар или възрожденец.
Броят на напусналите България е два пъти по-голям от броя на заселващите се в страната, сочат изводите от демографските наблюдения през миналата година. През 2050 година българите ще са не повече от 5 милиона, а през 2134-та ще е изчезнал и последният българин. Нацията се топи със застрашителни темпове. Отрицателен естествен прираст, масова емиграция и… шибани избори на всеки четири години. И докато обещанията се менят от вот на вот, то цели региони ще обезлюдяват със същата скорост. Остават само картичките с красиви послания за политически цели, както и черно-белите спомени от снимките с детската лъжа за детските приказки.
В новите албуми се виждат фотографиите на усмихнати нашенци зад граница, а сълзите на разглеждащите ги се стичат върху тях. Тези сълзи нито едно правителство досега не успя да изтрие. А искахме толкова малко.
 
На снимката:
В неделя се готви нов протест. Организаторите търсят подкрепа, там, където има най-много хора – във Фейсбук
hard admin

*

 

Top