Всяка седмица курсове с късче от дома: Лютеница – 4 евро, бидон кисело зеле – 30 в гурбетчийските бусове

Жельо МИХОВ

 „Караме всичко, изпълняваме поръчки, носим българска стока за нашенци, освен багаж от близки. Разчитаме на съвестта на хората, които ни дават чантите, защото никога не знаем със сигурност какво се праща и при проверка може да стане страшно за нас“, твърди шофьор на едно от десетките бусчета, извършващи курсове от Родопите към Западна Европа. Мъжът е с дългогодишен стаж зад волана по дестинации на хиляди километри. Собственик е на превозното средство, има си обаче и помощник. По думите му на курс се вадят чисто по около 1 000 лева. Всяка седмица е на път. Бусът е пълен със стока от България, багаж и пътници. Билетът обикновено е около 100-120 евро в зависимост от крайната точка. За чантите се плаща според големината им-10-15-20 евро, твърдят негови колеги. Зареждат се стекове с лютеница, бира, вестници, туршии в буркани, дори и бидони с кисело зеле. Разпродават се на момента на посрещачите. Обикновено надценката е с около лев-два. Рядко обаче се рискува с цигари. Шофьори твърдят, че гледат да спазват правилата и количествата не са повече от стек на човек. Купуват се обикновено преди граничния пункт край Сандански, ако пътят ще преминава през Гърция и оттам с ферибот към Италия. Цигарите се разпределят в багажа на пътниците, но всъщност са собственост на водача. Цената на най-търсените марки ще стигне до 3,50-4 евро при поне 6 в съответната държава. Бурканче лютеница, примерно за 4 лева, след стотици километри става 4 евро. И всичко свършва на момента. За гурбетчиите цените не са проблем. Важно е, че отново ще сложат нещо нашенско на софрата си.
Кара се лютеница и кисело зеле, връща се плазмен телевизор
„Возих до Рим бидон с кисело зеле. Струваше 30 евро на човека, който дойде да си го вземе. Уговорката беше да ни чака на спирка в централната част. Плати си, грабна бидона, вдигна го на рамо и си тръгна с него. Без да се притеснява нито от миризмата, нито от това как изглеждаше-като съвременен бай Ганьо. Носили сме от чорапи и фланелки, през кафе-машини до огромни плазмени телевизори, които гурбетчиите пращат към България. А колко хора у дома разчитат единствено на пратките, там е тъжната истина, там е разковничето на българското оцеляване, това е слабият лъч надежда в тъмния тунел. Угасне ли и той, не ми се мисли…“, разказва шофьор, специализиран в превозите до Италия.
„Караме и коли. Поставяме платформа за буса и газ. Почти всички колеги си имаме координатите. Особено с тези, които обслужват близките или районите, които и ние“, разказва друг шофьор. „Трябва да си помагаме взаимно. Например, аз имам пътник до точка С, но пътувам само до В. Тогава се обаждам на някой от другите, които са в тази посока, чакаме се на някое място и прехвърляме човека. В зависимост от разстоянието той си доплаща и продължава. Достига без проблем крайната си спирка. Друг път аз взимам багаж в моята посока от колегата. Това е занаятът ни. Всяка седмица отиване и връщане. Носим стекове буркани, вестници… какво ли не. Българите си търсят нашенското, в която и точка на Европа да се намират. Естествено, на по-висока цена. Всички са доволни. Те ни чакат като топъл хляб, ние си изкарваме хляба благодарение на тях. Те са гурбетчии, а ние-не знам как трябва да се наречем. Постоянно сме на път. Малко сме си вкъщи, малко навън. Всъщност, къде е вече „у дома“? Наемаме квартири зад граница, ползваме ги като втори дом, дори с години. Някои хора са от толкова време в бранша, наели са си шофьори, имат по няколко буса и само си „мърдат пръста“, дето се вика. Шофьорите, зависи, получават по 1 500 лева на месец, различно. Отговорността е голяма. Не само, че возят хора, тези хора трябва да стигнат живи и здрави до последната си спирка каквото и да стане“, споделя друг шофьор на стотиците бусове, които свързват страната ни с българите в чужбина.
Рушветите на границите са в порядъка на 20-50 евро
Почти всички дават рушвети „спокойствие“ на границите, твърдят водачи. Здрависване с митничаря върви между 20 и 50 евро. Банкнотите се предават, за да не се улисва прекалено много при проверката и преминаването да става бързо. Пътниците пък са просто „приятели, с които си делят разходите за бензин“.
„Помня един мой курс. Возих три жени в буса. Двете бяха по-така, наконтени, отиваха при мъжете си зад граница. Хърватски митничар помисли, че карам проститутки. Не искаше да ни пуска. Хареса си едната и казва „Така и така ги караш, дай да пробвам тази“. В прав текст си рече, че ако тя не отиде с него, няма да ни пусне. Върнахме се с буса и чакахме на „ничията земя“ десет часа-да му свърши смяната, да сме сигурни, че ще се разкара и да можем да минем. Жената трепереше през цялото време. Беше в пълен стрес. В такива ситуации и рушветът не помага. Въпреки, че в други е ключ за всяка врата. Лакомията, която съм виждал за по двадесетина евро по гишетата на Хърватска и Словения… Никой да не си мисли, че корупцията съществува само у нас. Изобщо с много митове се залъгва нашенецът. Първо-не всичко наше е лошо, второ-в чужбина никак не е рай, дори за родените там, трето, четвърто… Едно е сигурно-нашенците бягат от родината, за да припечелят някой лев, ние сновем из Европа за същото, а в голямата си част парично-стоковият поток е насочен единствено към България“, разказва шофьор на бус. В багажа на негов колега пък митничари са откривали трюфели. Проблемите му са били огромни. Не е знаел какво превозва-отново сак, изпратен от точка А до точка Б.
„Свързваме хората, а това е трогателно“
„Всяка седмица приятелят ми кара бус към Германия. Разведен е, аз също. Живеем заедно. Рядко го придружавам в курсовете“, разказа жена, чийто мъж е един от многото шофьори на микробуси, които кръстосват Европа.
„Когато пътуваме заедно, се разчувствам най-много от сълзите в очите на хората, които се събират след дългия път. Всеки от тях има своята съдба, своето минало, болки, радости. Пътуват тихо в буса. Не приказват много. Отвсякъде са. От юг, север. От Родопите, от Балкана, морето. Питат постоянно само кога ще пристигнем, особено хората, които не са пътували. Всички шофьори отговарят винаги с „Когато стигнем, ще ти кажа“. Минаваме граници, маршрутът е стотици километри. Най-важно е да стигнем живи и здрави, да закараме хората и багажите. Прегръдката с близкия им в края на пътуването е повече от трогателна. Толкова много хора живеем разделени. Само заради уж по-добрия начин на живот.
Карали сме с километри встрани от последната ни точка, за да закараме малка чантичка до жена, работеща в малко градче. Първото нещо, което направи тя бе да прерови и намери снимки на внучето си, родено в България. В този момент чувстваме, че това не е само работа. Ние събираме хората, радостни сме, че поне и за част от секундата споделяме с тях от щастието им. За този кратък отрязък от време забравяме всички перипетии по пътя“, разказва жената.
***
Всяка седмица гурбетчия разтваря страниците на донесените му с малките бусчета вестници, хвърля жаден поглед по първите страници и чете за силикона на еди кой си, за хотела на този, за пенсията на онзи, за убития в резултат на същата тази пенсия. Цъка с език и меракът за завръщане у дома се охлажда. До следващата пратка с бус, от която ще презареди лютеници и ракия, ще вземе и някой и друг вестник, за да си поцъка отново.
24rodopi.com
На снимките:
Групата тръгва на Запад – бусът ще ни закара до точния адрес
9 души в кърджалийски микробус пострадаха на немката магистрала А3 миналата пролет
hard admin

*

 

Top