Диагнозата: Не „Кой”, а „С кого и колко” питиета!? Мирише на кюмюр, зеле, ракия… идат празници

Жельо МИХОВ
Идат празници. Усеща се дори във въздуха. Всъщност навън мирише по-скоро на кюмюр. Особено като падне мъгла над водното огледало. Димилищата от комините не могат да се понесат нагоре и миризмата полепва сякаш по дрехите. Вдишваш дълбоко, бузите поруменяват, а уханието разчовърква дълбоко някъде в мазето на спомените. Човек потръпва от студ и влага, но в този момент от килера на съзнанието със скърцане връхлита онова чувство още от детство-мирише на зима, значи и празниците не може да са далеч…
***
„На зимата това й е най-хубавото, че никой не може да разбере пиян ли си или се пързаляш“, думат старите пиячи в махалата. За тях общо взето почти през ден е празник. Сутрин се започва на кафе пред кварталните магазинчета. Съвременната гаражна верига обикновено примамва подир него с някоя биричка. Чува се дзън и след това едва доловимото къл-къл-къл. Британски учени били доказали, че звукът от отваряне на бутилка с алкохол и наливането му в чаша успокоявал нервите на чиновника. Разбира се, че е вярно! Още по-добра терапия пък е изливането на течността дори когато е пропуснато участието на излишна посуда. И така до вечерта. Часовете минават, хората се сменят, питиетата също. Ката ден. Значи картината е следната: Сиви панелки, студ, магазинчета и пред тях няколко групички пиячи всякакъв размер. След мръкване пък е най-доволно. Палят се свещи, подреждат се патрончета, някоя тава с туршия, други разни мезета от мазета и „Еврика!“, друг вади мобилен телефон с поредица народни песни, звучащи от него.
Това е предпразничната треска на нашенци от малкия град. Такава им е и следпразничната, както и далечпразничната. Ежедневни мохабети за малките радости, тъги, загуби и победи в борбата с оцеляването. Делник след делник, празник след празник. Успешен и неуспешен ден окончават с поредното дзън и къл-къл. С други думи-евридей еврика!
И все пак-идват празници.
***
Мамка му и студ, а още колко ще паднат под нулата температурите. Или просто плашат разни кифли и други с „голи бърда“ по високото от прогнозата за времето. Може и всичко да е гениален заговор по оста енерго-продавачи на дърва. Всичко е възможно вече в главата на нашенеца. За това и не рискува. Зарежда, за да е сигурен. Сменил е дограмата в цялата панелна кутийка още преди две зими. Впрочем предпоследната се очертаваше като леден Апокалипсис и началото на края, и свършека на началото или както там ги редиха всякакви разбирачи, но пак оцеляха всички. Включително и най-омразните комшии, а заговорът на „оста“ бе забравен още с първите пролетни лъчи..
Та, дограмата е сменена, а старата чака в дълбок резерв някъде по мазите, за да влезе дървената й част в експлоатация когато студът скове и портфейла. Тогава ще се почне едно трошене на джамове, едно разбиване на дървениите и цялата разруха ще се насочи към печки и камини. Това обаче при последен напън. Иначе дърва бол и все една цена. Мокри, ама който закъса да е мислил навреме.
Много е интересно човек да дири средства за отопление в разгара на сезона. Няма да взема повече от тон и така ще бъде принуден да плаща още. Поради тарикатлъка обаче няма да позволи да го издялкат с 10 лева отгоре и затова ще отиде със собствен транспорт. Сваля седалки, вади въдици, бутилки, обувки и всякакви вещи, които по принцип са обичайната мебелировка, постила окъсани чаршафи и потегля.
Няколко мургави дървари го гледат с интерес грабнали брадви, а той наобикаля струпаните дърва с визията на разбирач „всичко е мокро, но аз ще напипам сухите“. Такива няма, но на пичовете с брадвите им доставя удоволствие в студа и не го закачат. Освен, че клиентът винаги е прав, егото му също не им пречи да стърчи накъдето си иска. В крайна сметка „сухите“ са избрани, хвърлят се върху кантара и нашенецът плаща и „сухотата“.
Същевременно някакви работници копаят канализация встрани на улицата, а по нея кал колкото си ще. Има красота и в кафявото, зависи откъде го наблюдава човек. Ако стъпва по него въпросът стои съвсем иначе.
В крайна сметка мисията е изпълнена-още 250 кила дърва са натоварени в колата, тя-изцапана доволно с кал, но пък нашенецът е щастлив. После мъкне чувалите на гръб до петия етаж докато с пълни гърди вдишва миризмата на кисело зеле. Вонята се носи през тераса, особено след ония интересни дейности по претакането, които доста често се осъществяват посредством маркуч и здраво духане. Хем бълбукане, хем неописуема миризма.
Такава е тя предпразничната обстановка. Тя и следпразничната е същата де. Разликата е само в количествените измерения. Качествените не са мръднали. 
***
Един от най-съществените въпроси по това време на годината е не „Кой“, а „С кого и колко“. Най-коварното място в търсене на отговора пък може да се превърне собствената тераса. Бидон със зеле, кофа с посят праз, сандък с дърва и подпалки, туби с ракия и вино, буркани, дрехи на простора-опасно място. Особено за засилен нашенец, бързащ да си набави туршия и да сипе домашно питие. Като нищо се е оплел и получил някоя контузия. Тогава може и да реши да сръбне нейде навън, пък било то и в студа. Та така се формират най-добрите неправителствени организации. Онези НПО-та пред местните гаражи-магазини, които заздравяват духа на квартала. Свещта гори, пламъкът й хвърля насоки къде е посудата на масата, а благодарение на нея ръцете никога не могат да доставят набодения карфиол от туршията в нечия чужда уста.
„Дадоха пенсиите по-рано този месец. Чуваш ли, пенсио! Не оглушавай, когато се заговори за пари и за потребностите на общата софра“, казва мъж от компанията на подобна маса.
„Да, бе, дадоха. Какво искате да почерпя?“, отговаря възрастен човек, свил се на две на стола, но упорито понасящ атмосферните условия нейде към 8 часа вечерта. 
„Каквото ти е на сърце, тук никой не е придирчив“, е напътствието. Следва сервирана половинка ракия на масата. Магазинерът доволен, съзаклятниците край свещта също. След малко втори се изправя гордо, за да достави нещо за мезе. Друга бутилка се озовава на масата, а нова свещ поема пламъка от предишната.
„Измислих какво ще направя за празниците, за да изненадам родителите на жената. Щели да идват на обяд за Коледа“, подема друг и надига пластмасовата чашка. „Уникално съм го намислил. Пълнени охлюви!“, произнася гордо и чака очарованите погледи на останалите в НПО-то. Получава единствено леко цъкане от единия край на масата и подигравателно кикотене от другия. „Обяснявам на жената откъде да ги купи, как да ги приготви с ориз и гъби. Как внимателно да ги пълни и в крайна сметка получавам мечтаното „Глей си работата!“. Тя ще си приготви каквото знае,       а моят достъп до дома и мотане пред погледа й ще бъде забранен. Така от сабалян съм на бира, впоследствие пропуснал пристигането на гостите и победоносно дошъл точно за сядането на масата. Обедът минава, роднините си тръгват, а аз доволно излизам на „втора обиколка“ насам. Тактиката е безупречна, успеваемостта й е гарантирана“, довършва рецептурния план видимо един от „гениите“ на малката групировка край свещта.
„Това се вика финес! Пълнени охлюви, за да ти мръзне задника цял ден навън. Евала!“, тресе се масата.
„Ти си същия като един мой комшия. Оня твърди, че като говори на джибрите и киселото зеле в мазето си, те ставали по-бързо. Разбирали го, харесвали неговия глас. Затова не пуска никой вътре като прави заготовките за зимнината. Чужд глас им действал зле и нищо не се получавало“, обажда се друг от компанията. „Какво общо има това с моя план?“, пита „геният“. „Нищо освен, че са еднакво прости и двата“, получава отговор.
Следва малка глъчка, наченки на скарване. Пламъкът на поредната свещ вече започва да достига гърлото на бутилката, в която е забодена и тайфата тръгва полека да се изнизва.
 ***
Когато в града започнат да никнат изкуствени елхи всякакъв калибър, то това е сигурен признак, че празниците наближават. Китайските магазини заприличват на предградие на Пекин, гледано отдалеч. Всякакви светлини, лампички, вакханалия на цветове и ценови изкушения. Коледната украса на малкия град. Светят магазините, свети и в душата на нашенеца. Няма нещо, чиято имитация да не може да бъде закупена на изключителна цена. Не съществува такъв вариант за празниците.
Няма и пречка за тийновете да си направят купона въпреки всякакъв род закони и агенции за закрила. Да не се случите до празен апартамент в новогодишната нощ, а някое внуче да е изнудило за ключовете. Ще бъде чудно. В купона могат да се включат на по-късен етап както патрулки, така и някоя линейка.
Разговор между двама 16-годишни, наглед възмъжали за разлика от празненството лани.
– Пак ще сме там нали?
– Е, как! Нали помниш миналата година какъв джангър беше?
– Същите отново или с по-друг колектив?
– Две шматки ще дойдат и като ги направим ги почваме.
– Оня загубения от „Б…“ няма да го викаме.
– Много ясно, не помниш ли как оповръща миналия път. После цяла година направо по вмирисана вода ни вървя.
– Хвърли и на масата тъпака, да го е…
– Така, значи трябва партия да се направи-алкохол, ядене, екстри и т.н. Събирай кинта от останалите. Дигаме яко, после и къртене на шматките.
– Супер.
***
По стара традиция купонът за Нова година се започва още от Стефановден. Кой уцелил именник, кръстен на първия светец, уцелил, кой не-пак може да заседне при НПО-тата. Или в най-лошия случай да сформира свое собствено. Пък дори и сам да е председател, секретар и член. Но като се засили глътката оттогава, та до… ранни зори на 3 януари. Култовото обаче е в генералната репетиция на 30 декември. Пробват се всички питиета и мезета за официалната част. Последна тренировка на терен, дето се вика. Къл-къл-къл, а на сутринта организмът е като тренер-отбелязва кое, как, в каква последователност и по колко пъти по време на мача. Има си обаче и таланти в спорта. Начукват се още от сутринта и в ранния следобед заиграват „Полегнала е Тодора“ до към 6-7 вечерта. После се засяда и почва истинският мач. Другото е ясно. Гърмежи, заря, викове, истински бунт. Една година комшия дори хвърляше буркани от терасата. Свършил му бе арсеналът, а бе изпаднал в истински екстаз от заприличалия на Бейрут квартал. Бурканите се разбиваха, а той крещеше неистово. Всеки има собствени разбирания за веселба.
Та като се отворят вторите клапи на жадните за празници и инерцията ги кара догодина. Тя стихва едва няколко дни след Ивановден. Намаля скорост докато напълно спре. Иде ред на махмурлука. А той пристига бесен и гневен ведно с всички бонове за масрафа по празниците. Хлъц, тишина и спокойствие в квартала тогава. Все по-рядко се срещат хора, НПО-тата също са преустановили дейност поне за месец, а бунтовническият плам си е заминал като кюмюрен дим през комина…
Мирише, наистина мирише на празници. Натрапчиво, с ухание на дим, кисело зеле, домашна ракия и предизвикана благотворителност. Махмурлукът ще тушира всеки плам и ще превърне новата година в най-обикновено продължение на старата. До следващото „Наздраве!“ и къл-къл-къл по различен повод.
Що ли тъй ежедневието ни се превръща в диагноза? Или просто е заради миризмата на кюмюр рано сутрин и изпаряващата се надежда в делника? Еб.ш ли му майката.
На снимките:
Приготвяне на туршиите…
 … складиране по терасите…
 … купон после по масите
hard admin

*

 

Top