Здравко Бърчинков: Страхувам се от среща с близките на донора ми на сърце!

Здравко Бърчинков живее с трансплантирано сърце от 24 август 2010 г. Той е роден и израснал в Смолянско, но от 15 години живее в Кърджали.
36-годишният мъж участва преди две седмици в първия Национален пациентски спортен фестивал „Играй с мен“ в София.
 
– Здравко, защо участвахте в Националния спортен фестивал?
– За нас, трансплантираните, е важно да се събираме на такива събития и да се подкрепяме. Виждаме, че сме малко и нямаме голяма подкрепа отстрани, най-вече от държавата. Така се сплотяваме и организираме. С последните две трансплантации на сърце в България станахме 16 човека. Но за проблемите на трансплантираните работим заедно с бъбречно и чернодробно трансплантираните. Обединява ни нашият Алианс на трансплантираните и оперираните „Бъдеще за всички“ с председател Евгени Георгиев. Използваме всяко събитие, за да покажем, че има полза от донорството, че има смисъл да се помогне, защото след трансплантацията качеството на живот е наистина много добро.
 
– Какво заболяване имахте, за да се стигне до трансплантация?
– Съвсем случайно на преглед при личния лекар разбрах, че имам проблем със сърцето. Чувствах някакъв дискомфорт преди това, но не съм му отдавал значение. Личният лекар ме изпрати на кардиолог, направиха ми рентгенова снимка и установиха дилатативна кардиомиопатия (патологично разширение на сърдечните кухини). Оттук започна моето ходене по мъките. На много късен етап разбрах за заболяването, а и то не се лекува.
Единственото спасение е трансплантацията. Пет години след откриването на заболяването бях на медикаментозно поддържащо лечение. След това ми имплантираха CRT – кардиостимулатор за ресинхронизираща терапия. Бях само шест месеца с него, но кардиостимулаторът ми послужи като мост за трансплантацията.
Имах и късмет, че толкова скоро след поставянето му възникна донорска ситуация. Оказа се, че аз съм най-подходящият от чакащите и се намирах в самата болница – „Св. Екатерина“ в София. Това се случи преди три години – на 24 август 2010 г. Всичко протече добре. Докторите и сестрите се отнасяха чудесно с мен. Те най-добре знаят какво съм преживял и бяха най-близките ми хора по време на престоя в болницата. Благодаря им, че ме върнаха към живота.
 
– Как се чувствате сега?
– Качеството на живота ми стана значително по-добро, отколкото преди трансплантацията. Преди трудно се качвах по стълбите вкъщи, защото живея на третия етаж. Не можех да правя каквито и да е тежки физически усилия, дори ходенето ми беше трудно. Не ми стигаше въздух, задъхвах се. Докато сега се върнах към 80 – 90% от нормалния си начин на живот. От две години ходя и на работа. Аз съм отговорник на една бензиностанция. Същевременно нямам проблеми да се натоварвам физически – да играя тенис на маса, например. Спортувам, катеря се по планините – не като алпинист, разбира се. Аз съм от Смолянския край, но живея от 15 години в Кърджали. Правя туристически походи в Родопите.
 
– Как реагират хората, когато разберат, че имате трансплантирано сърце?
– Учудват се. Отначало се стряскат, но после ме приемат съвсем нормално. При мен нещата си вървят, не се различавам от околните.
 
– Интересували ли сте се кой е Вашият донор?
– Поинтересувах се за донора още в болницата. Но ми казаха, че това е лекарска тайна, която не трябва да се огласява. След това не съм се интересувал. Много пъти съм мислил дали да не потърся хората, които са се съгласили да дарят органите на своя близък и така да ми дадат шанс да живея. Но в мен има доза страх с какви мисли, и с какво чувство ще ме приемат. Това обаче не ми пречи да изкажа огромната си благодарност към тези хора. Нека Господ да им дава здраве и да им помага в живота, както те са помогнали на мен.
 
– Някои от трансплантираните казват, че едва ли не чувстват другия човек в себе си. При вас как е?
– Не смятам, че имам промяна в характера. Не съм усетил някаква коренна разлика в поведението си. Просто продължих живота си, както преди това. Не съм прекъсвал контактите си и това, което съм правил, продължавам да си го върша. Но след като човек премине през такова огромно изпитание, мисленето му става по-друго. Може би този урок в живота променя гледната точка към нещата. Човек все има за какво да се ядосва, но аз гледам вече да се сдържам и да не обръщам внимание на дребните неща и на тези, които не зависят от мен.
 
– Смятате ли, че държавата е длъжник на Вас, трансплантираните?
– Държавата ни е помогнала много в процеса на самата трансплантация и за лечението в следтрансплантационния период. Но срещаме трудности с лекарствата, които са скъпи и без които не можем да живеем. В един период трябваше да си ги доплащам със 140 лв. на месец. Другата възможност беше да приемам генерици, които не влияят така добре на трансплантирания организъм, както го правят оригиналните медикаменти. И специалистите казват, че генериците може да предизвикат отхвърляне на трансплантираните органи.
За този проблем ходихме по институциите – Здравна каса, министерство, и в крайна сметка го решихме. След това още веднъж ми се наложи частично доплащане на лекарствата. Приемам две лекарства, за да не се отхвърли сърцето. А от два месеца ми е спрян един от медикаментите – Сандимун Неорал от 25 мг. Има от същия медикамент, но неделимо хапче от 50 мг. Това ме затруднява, защото дозите, които приемаме, варират от 175 до 125 мг в зависимост от периодичните изследвания, но сега не мога да ги дозирам правилно. Сега с първия прием компенсирам втория, но това не е редно.
 
– Защо изчезна от пазара опаковката от 25 мг?
– Вероятно Здравната каса иска да си спести разходите. Не знам как стоят нещата. Борим се да ни върнат лекарството. Дано да ни чуят.
 
– Смятате ли, че живеете доста по-активно от хора, които уж са здрави?
– Мислил съм си го. Има хора, които не осъзнават, че трябва да са по-активни физически. Спортът и движението са здраве. Нямам много свободно време, понеже и работя. Но винаги, когато мога, ходя в планината. И преди да ми открият заболяването не съм водил заседнал начин на живот. Винаги съм бил активен. Може би имах няколко килограма над нормата, но не бяха много. Само  по време на заболяването отслабнах до 70 кг. Сега съм си във форма, чувствам се добре и гледам пак да съм активен. Израснал съм в Смолянския край, където има много физическа работа. По селата не можеш да не работиш. Само да искаш, земята дава всичко. Трудя се и на нивата. Отделно ходя на работа в бензиностанцията. С жена ми гледаме да оцеляваме и да се грижим за двете ни дъщери: голямата е в 10-ти клас, а малката във 2-ри. Не би трябвало да се щадя и смятам да остана физически активен. Ако се предам и седна на едно място, няма да имам развитие, капацитет и хъс за живот. Нали в това е смисълът!
Мара Калчева, „Доктор“

––––––––––––––––––––––
Специални оферти за зимния сезон 2013/2014 в хотел Рила, Боровец

hard admin

*

 

Top