Милионери „на щат” + липса на инвестиции – партиите се превръщат в трудови борси

И въпреки всичко Родопите имат своите златни шансове


Жельо МИХОВ

Пътят е страшен, но славен… И по-важното доходоносен, особено при острата нужда от мангизи. Това са очуканите сокаци на новите герои в римейка на „На прощаване”. Те вече са мляснали на прощаване последните банкноти, оставяйки ги в кварталния магазин, след липсата на прокопсия са изхрачили напразните надежди в мрачната орисия и са поели по пътя. Той обикновено води зад граница, но все по-често и към мераци за всеобщото благо. Устремеността на днешните борци обаче навлича одеждите на политическия комитлък. На родолюбците вече една България се чини малка и затова си създават десетки… Десетки партии, в заглавието на които задължително се кипри името на Родината. Десетки програми, идеи, приоритети, които обезателно ще доведат до просперитета на тази, онази, третата, петата, петдесетата България, чиито интереси с цената на плакати, лозунги и себеотрицание защитава всеки, устремил се към политиката родолюбец. Много са и… безсилни са. Но пък всеки има право да се пробва, за своята собствена България или поне за възможността на следващи избори да „емигрира” в някоя друга, с повече шанс, където ще представи визитка с получените гласове на предходния вот и доволната физиономия с

„Това не са ми само роднини”. Такива из нашенско има десетки. Десетки имена фигурират сред мераклиите за депутатско място в парламента. А те са само пет. Някои от кандидатите едва ли ще се срещнат с повече от петнадесетина потенциални гласоподаватели. Болшинството от електората пък дори няма и да чуе за голяма част от другите. А такава демонстрация на желание за оправия на Българията, тази де, дето някъде фигурира в заглавието или програмата на партията! Но и визитката никак не е за подценяване. Затова пребоядисаната емиграция вече не учудва никого. Политическият гювендилък е нещо съвсем нормално, а там някъде прозират и истинските цели на борците за нов ред в Отечеството. А колко неща биха се променили ако дори само по време на кампанията всички тези от списъците с мераклии хванеха по една кирка и лопата и започнеха да решават проблемите без репетирани речи! Защото вече и петгодишните спокойно могат да агитират предизборно. Цялата лексика е ясна и ни е омръзнала. С лопати, кофички с асфалт и други потребности на обществото по щяха да звучат приятно за гласоподавателите. За месец дупка нямаше да остане по улиците, боклуците между блоковете можеше и да изчезнат и колко още чудатости за очите можеха да се случат. Нагледно решаване на проблемите. Нека да са първо тези пък за останалите следизборно. Тъкмо истински хъс и надпревара щеше да има, а компроматите щяха да са от сорта „Тези копаха по-малко от нас”. С други думи, малко да се поизкалят…
Като се размечтаем така и вземат да дойдат следващите избори. С други думи, в работата му е майката. Бездействието ражда пороци и всякакви идеи. За съжаление алтернативата на безработицата е бягството навън или по-страшното-политиката. Когато бъдещето на цял народ остане единствено в надеждата в поредния вот, никак не изглеждат читави бъднините му.

Трудовата борса на партийните книжки

„Аз им обещах много гласове. На мои бивши колеги. Смятам, че имам влияние върху тях, ползвам се с уважението им. Мога да ги насоча към определена политическа сила”, твърди бивш работник в един от най-големите заводи в Родопите, станал жертва на назначените милионери от зората на прехода. Сега е безработен. Дава да се разбере, че идеите му за оцеляване са набирали сила с всеки изминал вот докато е бил на трудовата борса.
„Свързах се с една водеща партия. Осигурих им подкрепа, в замяна ми обещаха работа. Трябваше да ударят едно рамо, за да започна на друго място. След изборите силният човек в местната структура продължи да кима с глава и да дава уверения, че нещата ще се случат, но в крайна сметка не се получи нищо. Пробвах с друга сила на следващите избори, после с трета партия. Вече не ми трябват голи обещания. Да дават пари и да им помагаме в кампанията. Предварително, на ръка. Дали ще е за плакати, дали за масовки по време на надлъгването, няма никакво значение”, разказва безработният.
Защо не пробва в чужбина, не може да нямаш нито един познат, който да ти подаде ръка или да те насочи към правилното място?
„Не, не съм се замислял изобщо. Не знам език. Не съм работил зад граница, няма да се получи. Искам да работя тук. Борсата ми обаче свърши, а работа няма. Затова се захванах с партиите. Там има хляб. Няма значение от цвета им. Само това е разликата между тях. Всички са напълно еднакви. Които дават пари, играем с тях. А наистина смятам, че мога да въздействам на голяма маса. Сега пак идват избори, догодина други. Събираме оферти и започваме работа”, категоричен е мъжът.
Това не е ли временно решение, закърпване на положението към момента? Не звучи сериозно.
„Не е временно. Докато има избори, ще има и работа. Ухажорите с големите обещания започват да действат тогава. Цената само се сменя. Ще видим какво ще стане”, убеден е безработният.
В момента името му фигурира в кандидатската листа на една от партиите. Може и да няма шанс, но и парите от трудовата борса свършиха…

Прешлен в гръбнака на местната икономика

„Един приятел наскоро ме пита дали за последните десет години, през които не сме се виждали, съм успял да направя поне един милион. Стана ми много весело. Той работи зад граница, аз у дома. Той не е успял, а пита мен. Интересът му бе породен от факта, че той разчита само на заплата, а аз освен нея имам страничен бизнес”, разказва 32-годишен кърджалиец. Имал е възможностите да замине със семейството си и да се установи зад граница. Прекарал е три месеца в чужбина. Върнал се е, продължава тук, откъдето е тръгнал. Работи по професията си на заплата, в свободното си време работи заради по-доброто бъдеще на семейството си в обектите, които притежава.
„Смея му се на питащия. Явно отдавна е скъсал с действителността в страната. Казвам му, че тук обикновените хора не правят милиони. Те развиват бизнес, колкото семействата им да не изпитват затруднения. Не че „онези” са необикновени, но пък нито един от тях не смее да разкаже как е направил първия си милион. Там винаги е някаква мъгла. А и никой не ги пита. Всеки ден се сблъскваме с едни „малки” препятствия и тогава ни се развихря фантазията за постигането на лачения живот и милионите. И въпреки това, ние не сме се отказали. Продължаваме да се трудим, тук, а не някъде другаде”, казва кърджалиецът, на когото и през ума му не е минало да развива политическа кариера.

От златари през металурзи и политици до гурбетчии

В Източните Родопи са се трудили първите златари в цивилизования свят. Тук рударските общества са започнали добив на злато от коренни скали хилядолетие преди това да се върши от речните сегменти. Златодобивът е бил поминък в Родопите хиляди години преди Христа. Доказателство за това дават 27 български и 8 немски учени, които в продължение на две години са водили изследователска мисия на Ада тепе. Откритият рудник край Крумовград показва, че тук жълтият метал се е извличал от ХVІ в.пр.Хр. Рударите са го експлоатирали до І в.пр.Хр., а златото е стигало дори до великолепната цивилизация на Микена.
Векове по-късно регионът отново е на път да възроди „златната” си слава. Съвсем скоро се очаква да започне строителството на минния обект на Ада тепе. В него ще бъдат наети на работа 300 души, 230 работници пък ще работят при реалната експлоатация на рудника. Инвестицията на канадската компания „Дънди прешъс металс” в региона е в размер на 185 164 млн. долара. Добивът на Ада тепе ще бъде 850 000 тона годишно, а производството на златно-сребърен концентрат до 10 000 тона за година. На рудника ще се работи на две смени, в непрекъснат 24-часов режим пък ще работи обогатителната фабрика, сочат разчетите.
Около година до година и половина ще отнеме строителството на обекта, включително почистването и подготовката на терена. Предвижда се експлоатацията на рудника да продължи 9 години, като ще даде директно прехрана на 230 служители. Първите вече са започнали своето обучение на находището в Челопеч, като на по-късен етап ще бъдат прехвърлени на златоносните мини край Крумовград. Според изпълнителния директор на „Дънди прешъс Крумовград” инж. Илия Гърков политиката на компанията е именно инвестиране в собствени, местни кадри. „Използваме изцяло иновативни съоръжения. Този рудник ще е уникален за Европа. Подобни има само в Швеция, Австралия и Канада. Ние се съобразихме със страховете на хората и преминахме към вариант без цианиране при извличане на златно-сребърния концентрат. То ще става по класическа технология”, категоричен е Гърков.
„Кърджали е ОЦК!”-подобни плакати издигаха металурзите от Оловно-цинковия комплекс, когато министри се опитваха да „озаптят” техния началник да модернизира завода и да се сложи край на замърсяването на града. Същият пък се пробва да извива ръцете на трима шефове в Министерски съвет със заплахата, че до дни праща на улицата 300 работници. Е, не бяха дни, но след няколко месеца 500 души останаха без заплати, без работа, а милионерът-рекетьор остави и около 300 млн. лв. дългове. Качи се на хеликоптера и отлетя в неизвестна посока. Стотици работници излязоха на площада и улиците, за да се чуе гласът на отчаянието. Плакатите бяха заменени с други, търсеше се сметка от банки-кредитори, а мисията „Да си вземем дължимите заплати” наглед изглеждаше като неосъществима мечта. Упражнения на техен гръб се пробваха да правят и политици. В крайна сметка работниците си получиха възнагражденията, новият „мним” инвеститор си стопанисва завода-призрак, те започнаха да се спасяват поединично, а Кърджали доказа, че не е само ОЦК.
Но цялата тази епохална битка за оцеляване показа и още нещо. Назначените за милионери, които никога не разказват за първия си милион, са недосегаеми в тази държава, народът може да преживее и далеч под прага на психическия си и физически минимум, партиите извличат дивиденти както от „обръчи от фирми”, така и от пробита работническа каска, а Родопите!? Да, Родопите имат нужда от работа, от инвеститори, от работа, от инвеститори. В противен случай всички ще се засилят към политиката. Колко му е? Ама тогава няма да останат хора за лъгане.

На снимките:
Един от последните моменти, когато стотици работници от ОЦК вярваха, че източваният с години завод може да оцелее

Политиците очакват добри новини от… урните. Избирателите се надяват на по-добър ден след вота.

hard admin

*

 

Top