Новите данайци и старите дарове… Пейте робини, че… инвеститори идват!

Жельо МИХОВ
„Знаете ли какво е да живееш в комунизъм? Трябва да работиш каквото ти кажат, да се обличаш както ти кажат, дори да носиш едни и същи обувки както и останалите. Всички еднакви, еднакви и бедни“. Изповедта е на героя на Ал Пачино Тони Монтана от гангстерския шедьовър на Брайън Де Палма „Белязаният“. Бъдещият наркобос и милионер обяснява на емигрантските власти колко тежък е животът в Куба и как търси промяната в Маями…
Филмът настрана, нашият е друг. Но и в него става въпрос за еднаквите и възможностите, които им донесе промяната и по-точно замяната на една утопия с друга. Отново няма равни, но пък еднакво бедни с лопата да ги ринеш. От друга страна пътищата са отворени, защото тук тъпченето на едно място се оказва държавна политика, превърнала умозаключението „щом не може повече и това стига“ в манталитет. И затова тук е тихо и спокойно…
Гърците отказват да се примирят с факта, че за една и съща дейност работникът в Бавария получава повече отколкото труженика от Пирея, въпреки че и двамата работят в ЕС. Отказват и да приемат суровата истина, че не произвеждат и четвърт от това, което бълват на световните пазари тружениците във финансовия Райх. И младите им хора все по-често се замислят за икономическа емиграция. В стремежа към оцеляване пък техни компании имат все по-голям интерес да местят бизнеса си към по-бедните съседи на север.
В Родопите има отлични възможности за бизнес. До този извод достигна гръцкият посланик при първото си посещение в Кърджали, като декларира огромен интерес за инвестиции от страна на гръцки компании. Според него едно от най-големите предимства на региона е… евтината работна ръка. Що ли така някак си в съзнанието все напира древната максима за данайците и техните дарове? Може би защото се задават още една шайка робовладелци, които ще изскочат от кухия дървен кон, този път наречен „инвеститорски“?
В тишината и спокойствието е разковничето. Едни надигат вой защото искат заплати като колегите си в Германия, други не искат да станат като жалващите се. Но пък са готови безропотно да им слугуват за три пъти по-малко възнаграждение отколкото получават същите за същото. Различно бедни и еднакво прости или обратното?
Бачкане до полудяване
„За чужди работодатели трябва да се работи само в чужбина. Защото там има закони и те са на страната на работниците“, твърдо убеден е мъж от кърджалийско, чиято жена бе обявена за „ударник“ на предприятието и той трябваше да си я прибере от… психиатрията.
Метин работи от години в Холандия. Децата са у дома, а съпругата му започва в работа в едно от най-големите предприятия в региона, обявено и за инвеститор №1 в последните години. Жената е свикнала на тежък труд, на много часове на работното си място, не се плаши от това да покаже „на какво е способна“, казва Метин.
„Жена ми е много работлива, но и те са прекалявали. От три години бе там. На един осми март дори получи грамота за най-добър служител. Имало е обаче моменти, когато е работила по над двадесет часа. Поемала е двойни смени. Като й кажат: „Добре е да останеш, защото има много работа“, тя какво да прави? Смее ли някой да откаже. В България това може да означава, че ще си загубиш работата“, разказва съпругът.
След три години упорита работа идва и преломният момент. Ток удря жената по време на смяната й. Инцидентът става сутринта, когато тя решава да отиде до тоалетната. По пътя обаче вижда изпаднали калъпи от специализирана машина. Жената се навежда да ги вдигне, когато усеща електричеството по ръката си. Тя уведомява всички началници на сектори. Самата разпъва и ограничителна лента на мястото, за да предупреди останалите работници в цеха.
„Това е нормално, машината се е наелектризирала, няма страшно“, последвал отговор от шефовете й, при което те свалят предупредителната лента. Натрупаната умора, изпънатите нерви до краен предел и неглижирането на ситуацията от страна на началниците, карат жената да изпадне в нервна криза. Няколко часа след инцидента тя остава в цеха. От ръководството отказват да извикат медици от Спешна помощ, които да я прегледат, смятайки, че случаят е маловажен и не е нужна лекарска намеса. Въпреки това нейни колеги все пак звънят на телефон 112. Предвид състоянието й лекарите настояват да постъпи на лечение в Психиатрията. При споменаването името на фирмата, тя получава нервни кризи, разказва мъжът й. Той взема жена си и заедно с децата заминават за Холандия.
На Изток от Рая
„Не е само там. Има много фирми, които са примери за робство в 21 век“, разказва друг служител. Колкото е по-голяма обаче, чувството за безнаказаност сякаш расте. Институциите си затварят очите. Извънредният труд е задължителен, само някой да посмее да не дойде на работа в събота и неделя и трябва да си търси препитанието другаде. Защото все пак тези „инвеститори“ са дошли да печелят, не да се разделят с печалбата си. Назначават се жени в сектори, за които се изисква мъжка сила. Текучеството на кадри гони рекорди, а вече се търсят от съседни региони. От нашия са минали сигурно четвърт от населението, но по един или друг начин хората напускат или са принудени да го сторят. В същото време производството се разширява, но съвсем скоро сигурно ще трябва да се търсят работници от друга планета. Това е за съжаление истината. Тук са робите и раят за робовладелците“, категоричен е мъжът, напуснал фабриката. 
Най-здравите шивачки са в Родопите
Шефът е грък, не-холандец, всъщност е турчин, ама май с арменски корени… За тях няма никакво значение, те са работнички в шивашките цехове и положението им е едно и също. Шефовете са различни, инвестиционната им цел е ясна, а резултатите вече не будят възхищение, а злощастна усмивка, че „без тях още по-тежко“.
„Шием всичко, каквото поръчат. Няма никакво значение. Работното време е винаги различно, заплатите винаги еднакви и малки“, разказва шивачка в един то многобройните цехове в Родопите. Денят й започва в тъмно и често приключва отново когато вече е паднал мрак. Особено когато има допълнителни поръчки. Казва обаче, че това по никакъв начин не се отразява при заплащането й в края на месеца. „От десет планини вода ще донесат, само и само да не ти дадат точен отговор защо не се плаща допълнително толкова колкото са посочили по договор за извънредния труд. И жените вече дори не питат. Както изчислят, това се получава. Страх ги е да не останат и без тази работа. Защото къде ще отидат? Пак в друга фирма и пак същото“, споделя родопчанката. Тя е на 43 години, а вече я мъчат шипове. Дошли са малко след втората година. „Някои са прави през цялото време. Накрая краката пулсират, отекли, а движенията са като на машините. Ако седнеш, имаш чувството, че изправянето ще е немислимо. Работим на норма, която за деня знаят само бригадирите. „Ще бачкаме извънредно, шефът е рекъл: „Няма да мърдате, докато не приключите, ако ще и глоби да плащам“. Такива неща се носят понякога сред работниците. Не се знае, дали патронът наистина така е казал или това е приумица на някой бригадир, но сме се трудили много пъти извънредно-до 21 или 22,30 часа. Иначе патрона са го глобявали. За липса на трудови договори, за работници под 18 години, за извънреден труд и работа по време на официални празници. Е? Плаща си и всичко продължава постарому. Глобите ли са малки или той е милионер, няма значение защото така или иначе нашето с нищо не се променя. Ние не искаме да почиваме дълго, нямаме против да работим и събота, и неделя, както много пъти се е налагало, просто всичко да е заплатено. Не както в Европа, знаем, че е невъзможно това в България. Но и цялата тази работа не заслужава мизерните си пари. С тях никой не може да живее нормално. Вечно сме в заеми, записани в магазините. Ако не са мъжете да работят в чужбина просто не знам как ще се справяме. Почти на всяка втора колежка, мъжа е зад граница. Те пък са вързани тук заради децата“, споделя 43-годишната жена. Казва, че от фирмата давали и купони за храна. Но само на здравите. „Излезе ли някой в болнични, остава без купони. Не ти се приспадат за дните когато си боледувал-3-4 да речем, а ги спират за целия месец. На въпроса „Защо?“, се отговаря с: „Къде пише, че трябва да вземате купони за храна, как ще го докажете?“. Доколкото знам върху сумата за тях не се плаща данък, но ето-дават се като висше благоволение, но на „здравите“, разказва още родопчанката, майка на две деца.
***
И като започнахме с „Белязаният“, да приключим с него. В една от сцените пияният Тони Монтана се репчи пред клиентите на тузарски ресторант с: „Аз казвам винаги истината, дори когато лъжа“. В нашия филм истината никога не чини и пет стотинки.  При нас мълчанието е злато, което обаче не е обогатило никого. Героите в нашия филм обичат да живеят с илюзии, които им биват поднасяни с най-разнообразни гарнитури.
„Написахме „Breaking the law“(„Да нарушим закона“) за обикновените работници. Искахме когато я чуят, те да добият смелост, да влязат в кабинета на началника, да ударят с юмрук по масата и кажат: „Вдигни ми заплата, копеле, аз работя толкова много!“. Думите са на вокалиста на „Джудас Прийст“ Роб Халфорд, който споделя мисли за един от най-големите хитове на групата.
Всичко си имаме, но явно слух за хард рок не, защото тогава и джангъра щеше да е друг. Щото от тишината полза няма. Поне за мнозинството.
24rodopi.com
На снимките:
Безработният Валентин Митков от Кирково смята, че ниските заплахи ще принудят все повече млади хора да напуснат региона
„Бих искал повече гръцки предприемачи да стъпят в Източните Родопи“, заяви в Кърджали посланикът на Гърция у нас Димостенис Стоидис (на малката снимка) и… обясни, че предимство била евтината работна ръка в региона
Шивачки на опашка за, макар и ниски, закъснели заплати в Момчилград
hard admin

*

 

Top