Там, където се раждаха панелките – Домостроителният комбинат в Момчилград


Панелките – радостта и мъката на всеки българин. Неговото най-съкровено местенце и едновременно с това – източник на най-големите му главоболия. Поколения граждани са израснали между стените им и сигурно още толкова предстои да израснат. Какво ли не са видели те – войнишки изпращания, абитуриентски балове, битови свади, саниране…
Призвани да разрешат проблема с нарастващите жилищни нужди на социалистическото общество, тези стоманобетонни кутийки се превръщат в стандартна среда за живот на голяма част от населението на страната. Има ги на шир и длъж: от София до Бургас и от Русе до Смолян, а легендите за трудностите покрай сдобиването с подобно жилище витаят и до днес.
Първите опити за внедряването на едропанелното жилищно строителство започват в края на 50-те години, като до краха на социалистическата система през 1989-та в България са построени над 18 900 панелни сгради, разположени основно в големите областни градове.
Най-голям подем тази практика бележи в десетилетието мезду 1965-та и 1975-та година, когато е налице все по-засилваща се миграция на „другари и другарки“ от селата към градовете.
Но къде започва всичко?
Заради спецификите на едропанелните жилищни сгради отпада нуждата отделните елементи от конструкцията им да се изработват на място на строителния обект. Вместо това всички необходими части се произвеждат в специализирани фабрики, откъдето трябва просто да бъдат извозени до строителните площадки и да се сглобят един за друг – точно като конструктор.
Тези фабрики се наричат домостроителни комбинати и до края на 80-те години функционират над 30, разпределени в различни области на територията на страната.

Един от тях е и домостроителният комбинат в Момчилград.

Основите на комбината са положени през далечната 1977-ма на равнинен терен близо до коритото на река Върбица (Сютлийка). Открит е тържествено през 1979-та и в следващите 10 години осигурява постоянна работа на около 300 души.
На територията му са изградени 4 производствени халета, ремонтно-механичен цех за направа и поддържане на метални кофражни форми, лаборатория за изпитване качеството на бетона, арматурен двор, бетонов възел, сушилни и различни постройки със спомагателни функции.
Комбинатът обслужва населените места от кърджалийския регион, като продукцията му и днес може да бъде видяна под формата на жилищни блокове из Кърджали, Джебел, Крумовград и др.
Затваря окончателно врати през 1990-та, когато промяната в политическата система на страната слага край на практиката да се строят панелни жилища.
Днес тъжните останки на домостроителното предприятие стоят край входа на града като мрачен паметник от епохата на панелките.
Тишината е налегнала площадките, по които някога са сновяли забързаните работници, изпочупените прозорци на опразнените халета проскърцват под напора на вятъра, а природата бавно си възвръща изгубената територия, покривайки я с гъста растителност.
За комбината, както и за стотици други безстопанствени обекти на територията на страната, бъдещето е неясно.
Макар част от парцела вече да е собственост на отделни физически лица, единствените следи от човешка дейност се виждат в едно от халетата, превърнато в импровизирана кравеферма.
Там, в кошари от подръчни средства, са настанени около 20 крави и кози.
Междувременно, примирено очаквайки съдбата си, постройките на комбината и неусвоената навремето продукция се разпадат под натиска на времето и тежките чукове на ромите – две сили, които бавно, но методично превръщат всичко в прах.
Прахът на историята.
Текст и снимки:
Христо Узунов, „Изоставената България“

hard admin

*

 

Top