Цяло лято яз. "Кърджали" е пълен, а ВЕЦ-ът не работи!? Купуваме скъпия ток от фотоволтаиците…

Художникът Владимир Чукич: Живеем в сюрреалистична държава! Селата ни загиват и силата ни се губи



Как изглежда от едно запустяло родопско село това, което се случва сега в държавата, г-н Чукич?
– Тополчане е на брега на язовир „Кърджали“ и първото нещо, което виждам всяка сутрин, е, че язовирът е пълен през цялото лято. Питах мои приятели, които работят на водноелектрическата централа, защо е така и те ми обясниха, че заради фотоволтаиците централата не работи. Това е направо безумие, защото при толкова дъждовно лято, при толкова много вода да не произвеждаш ток, който е почти без пари, си е направо подигравка. Изкупуват скъпия ток, а при нас водата изтича в реката. Баща ми е работил на тази електроцентрала и знам, че да се пусне вода, без да мине през турбините, преди беше направо подсъдно.
– Защо разказвате за язовира?
– Не ми трябва да чета вестници или да гледам телевизия, само язовирът е достатъчен, за да ми покаже колко са абсурдни вече нещата. А оттам и състоянието на държавата. Значи продават ми скъп ток, а евтиния не го произвеждат. Ако работи цялата каскада „Арда“, тя произвежда ток колкото един от малките блокове на АЕЦ „Козлодуй“. Само че тя не работи, защото са гласували закон и сега задължително изкупуват скъпия ток на фотоволтаици, ветрогенератори и така нататък. Това виждам от моя прозорец. А иначе по язовира бръмчат разни скъпи яхти, хората се женят, вдигат сватби, стрелят, правят заря по един час, което хич не е евтино. Един всенароден разкош по време на криза. Аз съм свикнал с мисълта, че живеем в сюрреалистична държава и че при нас нищо не е това, което е, така че вече не се учудвам много.
– Вярвате ли, че наистина сме толкова зле?
– Да. Говоря като политика, като икономика, като отношения между хората. Не съм песимист, но нещата наистина вече затънаха прекалено много.
– Вие как си обяснявате това, което се случва сега в държавата?
– Тези неща много ме вълнуваха, когато преди години викахме „Комунизмът си отива“. Към двеста души ходехме в центъра на Кърджали да мръзнем зимата и да сваляме комунистите. Тогава изживях нещата и вече двайсет години виждам, че като Пикасо, Дали и другите големи творци е по-добре да си гледаш изкуството, защото иначе животът ти минава в нерви. Предпочитам да си рисувам картините, да ходя в Италия или Париж, за да се зареждам. Ясно е, че тук картите са раздадени и политиците си ги играят, както си искат. Няма кой да ги спре.
– Казахте, че живеем в сюрреалистична държава. Защо?
– Както всичко е сринато, изведнъж гледаш едни момченца с перчеми, по на двайсет години, които карат лимузини от последните модели. Виждаш как на най-неочакваните места се вдигат суперхотели и се чудиш откъде са вкарани тези пари. Затова съм си стеснил сензорите само в сферата на изкуството и така си живея.
– Човек не може да живее извън реалността.
– Може. Стига да не е впримчен от модерните робовладелци. Аз така наричам банките. Като се изкушиш да вземеш кредит за някой телевизор или кола, вече ставаш роб. Ако можеш да избегнеш това, можеш да успяваш извън всичките тези глобални, неолиберални и всякакви заробващи правила.
– Казвате, че се зареждате в чужбина. У нас няма ли какво да се види?
– Какво има у нас? Една национална галерия. Като я сравниш с Букурещ, където поне има един Ел Греко… Имаме толкова много добри художници, графици, скулптори. Те се забравиха, изобщо културата и изкуството се забравиха. „Защо са ни тия? Дай тука СПА центрове, хотели, нощни клубове.“ Макар че и у нас се правят някои неща и това ме радва. Ето, сега в Бургас се откри изложба „Приятели на морето“. Другият град, който дръпна много напред и има богата културна програма, е Търново. Но там заместник-кмет е Данчо Карабаджаков, много известен художник, и заедно с кмета правят нещата както трябва. Но такива места в България вече са много малко.
– Изкуството е в криза. Как оцелявате?
– Никаква криза не може да събори изкуството. Кризата е само претекст. Когато човек иска да работи, кризата не може да го спре. Дори тогава нещата стават по-истински. Всичко опира до личния избор на твореца. Нещата станаха вече по-комерсиални, нагаждат се към определени вкусове, към обзавеждане дори отиват. Аз съм имал случай, идва един с куфарче, отваря го, вади парче дамаска и ме пита: „Имаш ли такива картини?“ Друг пък ме е питал: „Имаш ли картина за спалня?“ И приключваме дотам.
– Върху какво работите сега?
– Сега върху нищо. Гледам си внучката от Франция. Ще трябва обаче да поработя, защото ме чака изложба в Пловдив в края на ноември. Един графичен цикъл смятам да направя. Сигурно след това ще ида в Италия, а зимата – в Париж. Ей така – да се разхождам по улиците и да пия кафета.
– Имате ли идея за цикъла?
– Въртят ми се чисто графични неща с елементи на риби, коне… Животински, защото хората вече не заслужават да ги рисуваш. Трябва да рисуваш като Франсис Бейкън размазани чудовища. От цялата тази ситуация човек може само кошмари да сънува в тази държава. Миналата година, като се върнах от Флоренция, ме държа някъде към шест месеца. Седнах и направих две малки платна – живопис. От гледане на толкова велики неща – Леонардо, Ботичели, Микеланджело, Фра Филипо, ти идва желанието да рисуваш. Като седна, то само се появява пред очите и започвам – без проекти, без предварителни скици. Италия означава изкуство. Там всичко, дори и храната, е изкуство. И хората – животът им е красота. На пръв поглед нещата са прости, обаче са свързани. Защо в Италия са запазени ценности като семейството, това е децата да играят навън, да я няма компютризацията? Защото има църква. Има християнска култура. Има морал. От това идва всичко.
– А ние?
– Подиграваме се с вярата и чак когато стане нещо лошо, отиваме в църквата свещи да палим. Обаче то така не става. Ние сме като циганина от филма на Костурица „Черна котка, бял котарак“, който си беше сложил и полумесеца, и еврейската звезда, и кръста. Трябва да сме вярващи. Само че селата ни загиват и се губи християнската традиция. Губи ни се силата. Както Антей вече сме вдигнати над земята и само с едното пръстче на крака леко я допираме.
– Какво казват твоите приятели турци за това, което се случва в България?
– Върнаха се доста свестни хора от Турция, стегнаха си къщите и с тях си говорим добре за нещата. Като сравняваме, аз им казвам: „И на мен ми се иска в България икономиката и политиката да е като в Турция. Да има закони, ред, осъдени за корупция.“ Не че в Турция няма корупция, но при нас тя прерасна в държавна политика. В Гърция всяка къща по селата си има трактор, лехите за цветя си ги копаят с мотокултиватор. Само че при тях, ако имаш земя и искаш да я обработваш, подаваш документи, правиш бизнес план, казваш – трябва ми трактор с такива прикачни устройства, и на другата година ти дават трактор. Казваш – трябва ми поливна система. И те ти дават такава. И за това всяка педя земя се обработва. А като имаш техника, имаш и производителност, имаш доходи. И техните села не са като нашите. Е, и аз искам тракторче, само че като гледам какви са цените, се отказвам.
– За какво му е на художник тракторче?
– Човек е свързан със земята. Когато Херкулес иска да победи Антей, той го вдига от земята и така му отнема силата. Вземеш ли на човек земята, откъснеш ли го от нея, той няма сила и е нищо. Така е и с народа, само че нашите политици не могат да го разберат.
– Защо? Нали сега дават субсидии, има проекти по европейски програми.
– Точно за това говорех. Субсидии – дават парите, само че отсреща няма нищо. Трябва да гледаме от гърците. Може и там да са откраднали от субсидиите, само че те имат модерно земеделие, модерна техника, а ние нямаме нищо.
– Не се ли чувствате част от едно излъгано поколение?
– Сега, като се замисля, искам някои неща от социализма да се върнат. Преди всичко редът и дисциплината. И строгостта на закона. Не мисля, че моето поколение беше излъгано. Промените трябваше да станат. А иначе тъгувам, защото аз имах прекрасно детство, бяхме много деца, в махалата се събирахме цяла тумба. Учехме пиано, мандолина, акордеон, рисуване, народни танци. Един като се запишеше в някой кръжок, всички отивахме там. И трябва да кажа, че от нашата махала излязоха доста добри художници и музиканти. А да не говорим колко много четяхме. Сега чак ми е смешно, като се сетя на колко години прочетох „Война и мир“. Какво съм разбрал, не знам. Защото сега я чета отново и пак някои неща са трудни за разбиране. Излъгани сме сега, защото България изчезва. И това ми е болката. Всичките ни деца са в чужбина. Моята племенница е в Лондон, дъщеря ми е в Париж. Когото срещна от моите приятели, децата му са в чужбина. Душата ми е болна.
– Как я лекувате?
– Наблюдавам пчелите. Имам няколко кошера и понякога сядам пред къщата и гледам. Само като си представиш, че това насекомо никога не спи, живее 46 дни през лятото и умира, защото крилцата му се изхабяват от летене да събира мед. Пчелите имат излъчване, което не ми дава да кося тревата. Започвам и спирам, защото те оттам вземат прашеца. Сега пред къщата ми има огромна ливада с трева до кръста, пълна с всякакви билки и с много пчели. Когато човек е на село, вижда колко малко му трябва.
Интервю на вестник „Преса“
Заглавието е на 24rodopi.com

hard admin

*

 

Top