Бедняците изоставиха земята на златото и тютюна

Мазоли от нивата или от гурбета-каручка или „Мерцедес”!?
 
Жельо МИХОВ
 
„Как се стига до махалите под Ада тепе?”, питаме шофьор, излизащ из черен път и бе така любезен да спре на отбивката. Сочи назад и показва, че идва именно от там. Къщите са разхвърляни навсякъде под златния хълм край Крумовград.
„Има една ей в онази посока”, сочи с ръка някъде в неизвестното. „Други няколко съборетини има в другата посока, след ето онзи орех в далечината. Виждате ли го?”, пита и ръката му се насочва към другия край. „Там също има махала. Какво точно търсите? Сами няма да се оправите, ако тръгнете. Трябва ви водач, задължително”, казва мъжът и отново пита: „За какво сте тръгнали? Почти няма кого да откриете там. Малко хора живеят, потомците на други отдавна са в чужбина. Пътят е лош. Трудно ще се оправите”, повтаря той и потегля бавно с колата си. Въпреки това, тръгваме. Бавно и полека. Чакълът пука под гумите, сокакът е тесен и се извива като дълга змия надолу. Няма видимост и не се знае какво ще изскочи зад завоя. Над нас се шири Ада тепе. Виждат се къщи, изглеждат близо, но са сякаш захвърлени през нивите на някой мъничък баир, а пътят се вие хем близо, хем недостъпно далеч от тях. Вляво и дясно има малки тютюневи ниви, заградени с разкривени колове, които ръждясала бодлива тел все още успява да ги удържи. Слънцето прежуря, а от никъде не се чува и звук. След километър няколко фитки прошумоляват в започналата да жълтее трева край пътя. Първият признак на живот. Продължаваме нататък и след известно време виждаме къщи от двете ни страни. Стари, запуснати, някои видимо изоставени. Не ни залая и едно куче. Спряхме колата и продължихме пеш. След около стотина метра срещу ни се появи прегърбен силует. Възрастна женица крачи едва, подпряла цялата си снага на дървен бастун. Приближи ни бавно и като се изравнихме ни погледна. Поздравихме и попитахме къде се намираме. „Бен билмем”, отвърна жената и морният й поглед отново се взря напред и тя продължи по пътя си. Тъкмо мислехме, че вече се изчерпаха всички социални контакти, които човек може да направи там, когато вратата на съседната къща се отвори, а в рамките й застанаха възрастна жена и младо момиче. Поздравихме ги, а те кимнаха. Попитахме дали по пътя нататък има още разхвърляни по баирите къщи. Момичето се усмихна и погледна жената. „Не разбирам, тя също, не от тук”, каза пенсионерката и продължи тихо да говори на девойката.
В този момент от близкия завой се чу звук от двигател. След секунда от него се появи автомобил. Двете млади момчета в колата ни обясниха, че се намираме в една от махалите Овчари. „Тук живеят десетина семейства, целогодишно”, разясниха ни. Попитахме за кафене, където да се разхладим, оказа се, че няма. Най-близката кръчма била в съседното село Звънарка. Поинтересувахме се и какво е да живеят под тонове злато. Засмяха се. За тях алтъните били зад граница, не тук. Попитахме и дали някой търси да купи тук имот. Казаха, че не са чували за желаещи. Продавачи обаче се намирали…
Продължихме малко по-надолу и след следващия завой видяхме автобусна спирка. Скорошен цивилизационен отпечатък върху нея бе оставен единствено от агитационните плакати от предходни избори. Чакалнята сякаш бе най-самотното място
в цялото населено място. Спирката, край която едва ли скоро е минавал автобус.
 
***
 
Курортите ни отдавна се превърнаха в синоним на разврат, обилно полят с евтина пиячка, а изводът е: „Привличаме всички отрепки с жизнен стандарт „втора ръка” от Запада!”. Селата пустеят, но пък тишината на Родопите примамва чужденците. И тук не става въпрос за ексцентрични богаташи, а за най-обикновени иностранци, които купуват имоти заради романтиката, спокойствието и отдалечеността от светската суматоха.
Интересът на британци и скандинавци към родните села е още от 2006 година.  Брокери и собственици станаха свидетели на истински бум на продажбите. Предприемчиви родни бизнесмени също започнаха да изкупуват комплекси от няколко къщи, за да ги реставрират. След ремонта в имотите се запазва интериорът и автентичното обзавеждане. След това ги продаваха със значителна печалба. Определено хитът обаче са старинни каменни родопски къщи в по-отдалечените села. Предимствата на тези имоти са красивата панорама, големите дворове и ниската цена.
Това е ситуацията сега. Но много родопчани напуснаха родните си места преди години. Продадоха дядовите имоти и потърсиха късмета си другаде. Някои може би съжаляват, че не изчакаха друго, по-подходящо време, други пък вероятно смятат действията си за изцяло погрешни. Въпрос на гледна точка и времева икономическа обосновка. Трети се замислят по-дълбоко: Защо ние бягаме, а чужденците идват?
„Само преди двадесетина години някой да ми беше казал, че лопатата и мотиката са основните сечива за инвестицията в бъдещето, разбирай-имота на село, щях да му се изсмея. Хвърлям му ги в краката и му пожелавам късмет и щастие с мазолите по ръцете и когато рече да си избърше потта по челото, чак да го издраска с пришките”, коментира Мустафа. 45-годишен мъж от Кърджалийско със солиден стаж в строителството по големите градове в страната, натрупал годинки и зад граница. „Тези уикенди сред природата са само по филмите. За нас селото беше коренът, началото на съществуването, на живота. Нашенецът е слят с него. Той не го свързва с почивката. Там е работата по време на отпуските, ракията, зимнината, естествените продукти от градината, дори допълнителният доход. Но и това време започна да отминава. Младите не искат да мъкнат слама с каруцата и магарето. Не искат да робуват на бащината земя. Предпочитат в чужбина, където отново да са като роби, ама като се върнат да карат лъскава кола, а гаджетата да не ги питат откъде са мазолите. Така опустяват селата. Преди имаше доволно работа в града и се връщаха хората на село през свободното време. Сега и там е трудно. Градът вече е зад граница, старите умират, а по селата къщите рухват или чакат след годините гурбет, отново да бъдат стегнати за следващото поколение, което ще отива в тях веднъж на две години. Така е. Поддържаме наследствения имот, който въпреки всичко все повече рухва. Едно направиш, друго вече „издиша”. Тежат си годините. И накрая остане само градината, естествено заради варенето на ракия, зимнина и т.н. Пък то-поддържаме всъщност, златна мина. Бе, кой да се сети, че на европейците ще им хрумне да идват в опустелите ни села? Ние, децата ни, комшиите, всеки гледа да напусне малките градове, че да бяга нанякъде с повече възможности. Без значение тук или зад граница. Търсим добри доходи, устроен живот, висок стандарт, бъдеще за децата. Мислим си, че това е главното за човешкото добруване. Задаваме си въпроса: как да го постигнем? Решението вече го казах-багажът и в друга посока. Все нещо ни пречи, някой е виновен. Все пътят ни се струва прекалено дълъг и стръмен, лъкатушещ, вечно с препятствия…. И се отърваваме от пречките. Продадох малката селска къща барабар със земите. Няма вече ракия, ама нали ще го раздаваме оттук нататък баровци-има магазини за всичко. Замина наследството за жълти стотинки. Да беше наминал някой чужденец, търсещ рахата, че поне да беше продаден имота на далавера, ама геч”, разсъждава Мустафа.
 
***
Всеки един регион в страната представлява детайл от представителна извадка на цялото общество. Под общия знаменател влизат всички етноси, а една характерна особеност е присъща за тях-изкуството на оцеляването. Това е крайъгълният камък на успешния етнически модел в страната, колкото и много политически елементи да го оспорват, приписвайки тези постижения на собствените си възможности.
В дефинирането на думата „интеграция” след Втората световна война се посочва: форма на интернационализиране на стопанския живот; съгласувано развитие и взаимноизгодно икономическо сътрудничество между различни държави. В дълбините на чисто българските конотации, демек: без значение кой какъв е, трябва кинти да се правят. Ако не задружно, то поне взаимствайки от опита на ближния. Като се добави и другият природен феномен из нашата география-завистта и направо бетонираме етническия модел. Тук оцеляването се е превърнало в житейска философия, а всеки отделен физически елемент е достоен да напише свой труд и заформи течение в чисто нашия си феномен на съществувание.
Родопите са встрани от всякакво напрежение между отделни етноси. Задругата на тълпата в общото гюбре е изглежда по-силна, както впрочем и мечтите за добър живот.  Тук всеки втори е бил зад граница да заработва, а всеки трети е потенциален гастарбайтер. Мечтата на прибиращия се от гурбет е да влети с новата кола по светло в родното село, защото нито един чифт очи няма да пропусне лъскавата гледка. На мегдана пък ще цъкат и следващият размечтан черноработник ще е готов за път. И ще му стане яко. Сега той не е Козарят от Северна Гърция, нито Миячът от Хага, нито… Сега той е Тарикатът от Запада, който се е върнал с еврата и поне до по-следващия петък ще е блян в очите на местните моми. Нататък зависи от темповете на харчлъка, защото трябва да останат и за връщане, че знае ли се? Пак може да се наложи да търси ония кюрди за евтината, миризлива квартира, докато изскочи отнякъде оферта да лепи плочки в банята на далечен техен братовчед и току виж, отново успее да се премести на по-приветливо място.
 
***
„Всички говорят за тишината. Всички чужденци, които закупят имот по планината. Интересувах се какво става със земите из нашенско”, разказва Светлин от Смолян. „Оказа се, че през последните години се скъсват да купуват всякакви-англичани, холандци и какви ли не. Колкото пък е по-диво, толкова повече им харесва. Че аз цяло детство съм копал „злато”, вместо картофи. Започвам да се замислям дали да не стегна съборетината на село, че един ден не се знае какво може  да стане. Може аз да прекарвам старините си там или пък някой търсач на тишината и сливането с природата да я купи на отлична за мен цена. Но и тази малка моя инвестиция опира отново до пари, които за  жалост, по градовете в Родопите не могат да се изкарат. И отново погледът се насочва зад граница. Има нещо сбъркано и то много в нашата държава. Живеем в рая, който разпродаваме за жълти стотинки, за да се гъчим в панелките на малкия град или да аргатуваме в чужбина без родина. После пък сме готови да дадем и последната спестена пара отново за покрив в сгъчения и задушаващ град. Тези, на които ходим да слугуваме пък идват тук, купуват ни на безценица бащините къщи и търсят спокойствието. Нещо е сбъркано. Сами търсим и влизаме в собствения си ад”, довършва 35-годишният родопчанин.
Десета година мъжът вади хляба си в  чужбина. Идва за малко, за глътка тишина и размисли.
 
На снимките:
Пътят се вие към Ада тепе
Порутените къщи в най-близките махали под хълма
За малцината жители целият живот е минал по тютюневите ниви
Спирката, която единствена чака автобус от години
hard admin

*

Top