Безумието на обезверените: Надежда за 5 лева и… бърза смърт

Черен дим при вота за папа…

Бензин и изгоряла кожа преди изборите в България

 

Правителството подаде оставка, дойде третият в най-новата история на страната служебен кабинет. Улицата на недоволните въстана, предшествайки всички тези събития. Хора започнаха да горят като факли пред институциите в безсилния си гняв към статуквото. Кръвта на протестите оплиска Българската пролет. Скандиранията срещу монополите се превърнаха в червен картон на цялата политическа система в страната. Той посочи омразата на гражданите към статуквото. Към омерзителното дередже да си последен в Европа по всеки нормален финансов и човешки показател. Народът възроди призивите за Свободата и Смъртта в един отвратителен вариант. Изгубените души на прехода сами тръгнаха към собствения си курбан. За милото, за драгото, срещу жълтите стотинки, за правото човек да бъде личност в собствената си държава, станаха само част от мотивите. Народът посочи, че не желае подмяна, а промяна. Замени бесилото с кладата на нищетата, на обезверението и липсата на надежда.

А партиите кроят кандидат-депутатските листи за бъдещите избори. Народът оцелява на ръба на лудостта, но партиите готвят поредният вот на статуквото. Черен дим излизаше два дни при избора на нов папа в католическия свят. В България мирише на бензин и изгоряла кожа. Продължават опитите статуквото да победи отчаянието в погубената надежда за един просто… по-добър живот.

„Родопи voice

 

 

Безумието на обезверените

Надежда за 5 лева и… бърза смърт

 

Жельо МИХОВ

 

Часът е около 8 сутринта. Собственици на квартални магазинчета в кърджалийския „Възрожденци” премитат пред вратите си в очакване на първите клиенти. На маса, изнесена пред един от тях, има кафе, патронче с мастика и бутилка вода. Възрастен мъж бърка в найлонова торбичка, в която се оказва е цялото му продоволствие за деня. Дажбата на пръв поглед изглежда хляб и пакетче семки. Той ровичка в торбичката и започва да люпи от шепата слънчоглед. Пийва кафе и сегиз-тогиз погледът му попада на патрончето с анасоновата алкохолна напитка. Пластмасовата 200-грамова бутилчица е видимо някоя и поред употреба. Замъгленият цвят на питието само издава, че е мастика, смесена с вода. Дрехите на мъжа са стари и доста употребявани. Погледът му обаче е свеж и съсредоточен към коритото на Водното огледало. Тишина. От време на време се чува само шумоленето на торбичката, в която мъжът търси своето. Оказва се, че в нея „лукс” придава и половин кренвирш, който Кемика нарязва с особено старание с джобно ножче.

Така му викат-Кемика. Всеки ден е там. От ранни зори. Човек го вижда, когато нуждата го отведе до малкото квартално магазинче. А той е може би наоколо от по-сетне. Стои и чопли семки. Посръбва бавно от кафето, сякаш иска да се наслаждава на вкуса му чак до обед. Припалва цигара, на чийто дим се наслаждава с още по-голямо усърдие. Проронено междуметие на сладост обаче се чува едва когато мъжът натопи устни в малкото, замърсено от употреба патронче с мастика. Следват поредните няколко олюпени семки, кафето, дръпване от цигарата…, цялата церемония на усамотение в тишината на ранната пролетна утрин.

„Знаеш ли, в петък „уволняват” всички депутати. Тоест, стават безработни”, му казвам. Погледна ме, изплю една шлюпка, протегна ръка към цигарите и след като запали се взря в мен, правейки гримаси.

„Аз работя”, отговори ми. „Бойко Борисов каза, че щял да вдигне пенсиите, ако не бил подал оставка. Аз от 1980 година съм автобояджия. Много работа съм изработил. И сега бачкам, ако ми се обадят. Става обаче рядко. Много години работя „на качак”. Пенсия никога няма да взема, едва ли някога ще достигна нужния стаж. Но въпреки това работя. Чакам да ме повикат и отивам да работя. Рядко, но се трудя”, обяснява мъжът.

Останал на улицата, вече става пета година. „Без мое съгласие прехвърлиха всички имоти на брат ми. А жена му не ме иска. Имам къде да живея, но не ме желаят. Спя под една салма близо до вилата, която вече не е моя в „Прилепци”. Заградил съм с ламарина. Не беше много студено тази зима. Стигаше ми като се покривам вечер с един стар юрган. Имах 70 декара земя, но всичко ми взеха роднини”, разказва Кемика.

Дума, и че винаги гласувал на избори. Не виждал надежда. Поискал само едно от властта. „Ходих да се подписвам за безработен. Няколко пъти. Три пъти. Исках да ми намерят работа, постоянна. Разкарвах се до там, а ми казаха накрая за работа да ида след шест месеца. Повече не стъпих”, казва човекът.

Питах го колко е необходимо да изкарва, за да бъде доволен.

„Пет лева на ден са ми напълно достатъчни. Пет лева като има човек, е добре. Купувам обезценен хляб, малко цигари, кренвирши, а за пиене някой от квартала като почерпи и всичко е наред. В джоба като имаш-радост, като нямаш и мислиш. Колкото и да умуваш обаче-няма!”, категоричен е Кемика.

Поисках да науча какво означава за него надеждата.

„Надеждата ми е да умра без да тегля повече. Господ да ме вземе без да страдам някой ден-изведнъж”, отговори човекът.

Мечтата на мъжа, който бленува само за пет лева на ден…

 

На снимката: Кемика

 

 

Тъжната нова родопска песен:

Гурбет е спасението от бандитите на властта

 

„Аз съм от Смолян и съм силно възмутена от последните събития в държавата. От последните три години се почувства напредък в демокрацията. И затова народът започна да се защитава от плъзналата мафия. Народът е ограбван по най-показен и брутален начин. Тези 23 години беше рекорд на грабеж. Пирамиди, имитиращи банки, приватизация на предприятия. Продадоха ги, скриха парите представителите от бившия социалистически режим”, ни написа в писмо родопчанката Ася Чокова.

„Преди казвахме: „Учи мама, та да не работиш”, а сега напътстваме на децата да залягат над учебниците, за да вървят в чужбина”, казва жената. По думите й старите номенклатури се редят като на опашка да се покажат пред телевизията и да си запазят властта.

„С каква наглост Румен Овчаров се усмихва ехидно и даже намигва весело, като че ли гледа леки жени. Срам и позор. Народът се вдигна против монополите, а те, комунистите, свалиха правителството, защото се възползват от момента”, недоволства жената.

„Аз съм помакиня и не искам помашка партия, защото няма такъв „лидер”, който да не се изкуши, когато му подадат пачки пари или да му построят сараи или хотели, и след това да ме забрави и да ме предаде. Аз преди 1970 година бях Асие –сега съм Ася. И не знам защо е било нужно това. Човек си е същия, сърцето си тупти по същия начин, убежденията са същите. Това не ми пречи, но не искам повече да се подчинявам на тези налагания върху личността”, пише родопчанката. „Аз съм почтена гражданка, научена на труд и да изкарвам честно парите си. Така съм възпитала и дъщеря си макар, че я отгледах сама и строих къща. Тя сега има прекрасно семейство.

През 1986 г. мене и майка ми ни съдиха за обида, че се оплакахме от набези в имота ни, когато строяхме къщата. Но никой не се постара-нито полиция, нито съд да ни защити нас”, оплаква се жената. По думите й, открай време несправедливостите биват защитавани, особено за близките до всяка власт.

„Над нас виси комунизмът, като черен облак и не се разкарва, за да видим слънцето. Все повече българи си търсят работа в чуждите държави. Моля се надеждата ми да се сбъдне. А тя е за по-добър живот”, завършва писмото си жената.

hard admin

*

Top