Бъди зъл или… нахапан от челюстите на улицата

What’s up dog?* Мразим се помежду си, к`во остава за животните
 
Жельо МИХОВ
Лятото на 2010 година, Кърджали. В района на автогарата все още кипи от живот, въпреки че часът е около осем и половина вечерта. В заведение край лирата на Орфей назрява скандал. В епицентъра му са мъж и жена. Персоналът подава сигнал до полицията. Отзовалите се униформени научават от очевидци, че непознат мъж се скарал с приятелката си и започнал да беснее. Като чул обаче, че посетители звънят в Районното, мъжът побързал да напусне мястото.
Малко по-късно е издирен. При опит да бъде разпитан от униформените, скандалджията насъскал кучето си срещу тях. Домашният любимец веднага се нахвърлил върху единия полицай. Служителят се разминал само с драскотини…
 
В някои държави, за да се притежава куче от така наречените „агресивни породи” е необходимо собственикът да мине редица „изпитания”. Едното от тях е психотест. За България разбира се подобни експерименти с културата на нашенеца са немислими. Ясно, че е в ред, че „нема проблеми с него си и околните” и т.н. Та поради тази и ред други причини всеки втори комплексиран келеш може да се обзаведе със звяр на връв. Така де, вдига самочувствието. Друго си е да чупи стойка с някой питбул и маа „адидаски” по центъра с озъбения хайван. Казват, че кучето приличало на собственика. Не съвсем. По скоро материализира мечтите му за поведение и външен облик в обществото. Мускулест и свиреп, поне що се отнася до поговорката. „Кат са напия-ей такъв ставам”, беше рекъл един родопски навитак за титлата „Мистър Кърджали”.  Има-няма едно 15-17 години оттогава. Събитието бе на басейн „Арпезос”, а „мистърът” обясняваше що значи татос на някакво освирепяло животно на ръката си. Коцето Калки май от тогаз не е стъпвал край Арда. Бе водещ, но де да знае за маниерите на родопчани…
Та, съжителството хора-животи из нашата планина не е от вчера. В миналото из Кърджали са минавали кервани с камили, сега бродят крави. Не ги плашат ни инфраструктурните подобрения през годините, ни панелките, ни автомобилите. Също както и други представители на фауната-кози, овце, кокошки, кучета, котки… Зверилник, в който човекът също има своето отредено място, докато то не отеснее в борбата за оцеляване с останалата менажерия.
„Излязох сутринта за работа. Не бе особено рано, но все пак навън нямаше хора. Поне не и наоколо. Часът бе около 8,30. Светло, пролетно време. Тръгнах между блоковете в квартала”, разказа пред наш репортер жител на Кърджали. Според него, това, което му се е случило е нещо нормално и истории като неговата има десетки в областния град. „Както обикновено, вървях забързано, вперил поглед в земята, а през ума си степенувах и подреждах задачите. След около 20 метра достигнах трафопоста, край който минавах всеки ден. Тогава обаче усетих присъствието им. Първо чух ръмженето. Подобно на мотор, вибрираше във въздуха, а нотките му пролазиха по гърба ми като първи сигнал за опасност. Спрях се и ги видях. Бяха около 8 песа. Вероятно се бяха запътили към близките кошове с отпадъци, но незнайно защо вниманието им бе приковано към мен. Нямам домашен любимец, не мириша на някакво друго животно, което би могло да ги раздразни. Просто нищо.
От няколко нощи чувах воя на кучешка глутница, но не бях я засичал по светло. Сега видях кои стояха зад адските звуци и лай. Бяха едри, повечето май мъжки, но погледът ми се спря върху едниния. Беше най-близо до мен и най-едър. Някаква смесица от различни породи, здрав гръб, ръмжащо и зъбещо се космато чудовище. Другите лаеха отстрани към мен, а този ме гледаше със зинала паст. Стоях и се оглеждах наоколо. Нямаше никого в този момент. Входът на съседния блок бе далеко, а край мен не се виждаше и камъче. Знаех, че ако тръгна да бягам ще ме погнат и просто нямах шанс.
Виждал съм улични кучета в акция и преди. Пред очите ми са нападали човек на центъра на града посред бял ден. Докато хора от заведения и магазини наизлязат, вече го бяха точковали по краката. Една вечер дори обиколих няколко пъти блока на приятел с таксито. Не можех да сляза. Отивах на гости, а глутница прегладнели и озверели песове бе наобиколила колата с лай и просто щеше да е самоубийствено да сляза. 
Ръмженето продължи няколко секунди, след което последва нападението. Едрият мъжкар се нахвърли към мен, а аз го посрещнах със замах с малката чантичка, която междувременно бях свалил от рамото си и използвах за оръжие. Тръгнах срещу му едновременно с него. Светкавичната контраатака и замахването с ръка явно наклониха везните в моя полза и челюстите на кучето минаха встрани, а самото то се изтегли към останалите. Използвах инерцията и влизането си в силна позиция, за да направя десетина метра напред до близкия тротоар. Там имаше счупена плочка. Взех едно от парчетата й и се втурнах към глутницата. Песовете явно не бяха очаквали подобно поведение и се разбягаха с лай до небесата. Захвърлих парчето плочка, не успях да улуча, но на глас пратих най-дивите псувни към четириногите и всички двуноги допуснали хората да се чувстват като в клетка от зоопарка когато излязат от домовете си. Ако имах огнестрелно оръжие щях да реша проблема завинаги. Нямам. Но затова пък винаги вече нося в чантата си палка. От онези-разтягащите се. Нямам вяра нито на екозащитниците, нито на разните му там организации, нито на институциите за моята сигурност. Живеем в джунгла. Мразим се помежду си, какво остава за животните?”, довърши разказа си родопчанинът.
 
* Буквално-„К`во става куче?”, поздрав на уличен жаргон
 
На снимките:
Някои наистина са любимци на хората
hard admin

*

Top