Внучката на ген. Делов: Никога не съм била в Кърджали, но знам, че улица носи името на дядо ми!

Надя Делова-Демирова е родена в Пловдив през 1958 г. Внучка на ген.Васил Делов, дъщеря на малкия му син Петър.
Надя е цигуларка, завършила е Музикалното училище и Музикалната академия в родния си град. Заедно със съпруга си, който е пианист, живеят и работят в Норвегия от повече от 20 години. Надя е предала в Етнографския музей в Пловдив вещи и портрети на ген. Делов. Надя има дъщеря Зорница, завършила английска филология, която работи в кметството на град Улстенвик.

СЕМЕЙНО ДЪРВО
Генерал Васил Делов и съпругата му Надежда Душанова Делова имат три деца – бащата на Надя, Петър, завършил стоматология във Франция, е най-малкото дете.
Големият син на генерал Делов Димитър е завършил фармация в Германия. Съпругата му Виолет-Мария Бакалова е половин французойка. Синът им Васил Делов, който носи името на дядо си, генерала, е бил режисьор в БНТ. По-късно работи във Франция, където почива.
Теодора, дъщерята на ген. Делов, е пианистка, завършила консерватория в Германия. Преподавателка по музика в Чирпан. Дъщеря й Анна в момента живее в Англия.
Няма други военни в рода, няма и момчета внуци, които да продължат името Делови.

– Как приехте отказа на местната управа в Кърджали дядо ви генерал Васил Делов да бъде обявен за почетен гражданин?
– С огромно възмущение. Както аз, така и братовчедка ми, другата внучка на генерал Делов, сме възмутени и разочаровани от това решение. При това няма логика в това решение: за почетни граждани на Кърджали по случай годишнина от освобождението на града от отоманско иго вече са били обявени баща ми Петър Делов и баба ми, Надежда Делова, съответно син и съпруга на генерала. Възмутително е точно на ген. Делов, на човека с най-големи заслуги за освобождението на Кърджали да не му бъде отдадена тази почит, дадена вече на близките му точно заради неговото дело.
Впрочем армията, командвана от ген. Васил Делов е освободила Хасково, Кърджали и Гоце Делчев. Оттам обаче никога не са търсили връзка с нас.
Време е да се покаже и на младото поколение, и на общинските съветници от ДПС в Кърджали, които са гласували против почетното звание на генерала, че България трябва да помни историята си, да почита героите си, отдали сили и живот за народа си, независимо от религията, която изповядват. Това е изключително важно, защото без история, без корени младите не могат да вървят напред.
Разбрах, че в момента има подписка в България за това на ген. Васил Делов да бъде даден орден “Стара планина”. Ако това се случи, ще дойдем със съпруга ми и ще поканим същия журналист да отрази това изключително вълнуващо за нас събитие. Не защото е дядо ми, а защото един такъв българин заслужава почит и уважение.

– Непознаване на историята ли е главната причина за отказа в Кърджали?
– Не изцяло. Може би донякъде на непознаваме на историята. Гледаме редовно българска телевизия в Норвегия. По националната телевизия гледахме критични изявления на възрастни хора от района на Кърджали. Тези хора, които впрочем говореха с акцент, не познават историята на града си, което е недопустимо. Причината за отказа обаче не се дължи само на непознаване на историята, а и на влияния отдругаде, от внасяни интриги с цел да се разруши историята ни. Това влияе силно на младото поколение.
Дъщеря ми, която живее от повече от 20 години в Норвегия, познава и българската, и норвежката история. Дъщеря ми Зорница недоумява защо сега в Кърджали реагират така, след като досега там ген. Делов е бил толкова уважавана личност. Не знам какво да отговоря на правнучката на ген. Делов, която е българка и винаги ще си остане българка. Както и ние със съпруга ми си оставаме българи.
При това нека не забравяме, че ген. Делов е свързан с важни за българската история фамилии: по баща от рода на Георги Сава Раковски, а майката на генерала е сестра на Гавраил Кръстевич, генерал губернатор на Източна Румелия.

– Вие самата била ли сте в Кърджали?
– За съжаление не съм имала тази възможност. Но знам, че там има улица, наречена на генерал Делов, негов бюст паметник, както и къща музей, която беше открита някъде в края на 1960-те. Тогава баща ми занесе в Кърджали, където бил изключително топло приет, сабята, генералския мундир, ордените на Васил Делов. Братовчедка ми, другата внучка на генерала, е ходила на чествания послучай освобождението на Кърджали и е била много топло приета. Затова отношението на сегашната управа на Кърджали е много странно и обидно.
Нека припомня и друго. Дядо ми е бил много добър пълководец. Въпреки заповедите от София да изчака, той настъпил към Кърджали със своята пехота много рано сутринта, за да изненада башибозушките части. Така по мирен начин войската на генерала е влязла в града. И голяма част от турското население се е присъединило към частите на генерала, за да прогонят башибозуците, които са тормозели местното население. Така че не се е проляла и капка кръв, башибозуците просто са били прогонени извън града. По спомени на дядо ми неговите войници намерили недопитите филджани с кафе на турската войска. Така ги е прогонил – не са успели да се окопитят и да окажат съпротива.

– Името на ген. Делов е свързано и с Пловдив…
– Ген. Делов е дошъл в Пловдив млад, двадесет и няколко годишен. Живял е дълго време в Пловдив, тук е бил командир на 9-ти пехотен Пловдивски полк, тук е починал близо 80-годишен. Смятам, че би било хубав жест на уважение, ако улица в Пловдив бъде наречена на този заслужил българин.

– Къде е бил домът на ген. Делов?
– На бившата улица „Христо Г.Данов”, срещу сегашната сграда на Окръжния съд. На мястото на дългия блок, под който се минава към Капана, там беше бащината ми къща. Всъщност ген. Делов е купил къщата, там са живели с баба ми Надежда, там са родени трети им деца, там съм отгледана. Събориха къщата в годината, в която бях абитуриентка.

– Какви са най-ярките ви спомени, свързани с дядо ви?
– О, доста са, знам ги от баща ми. Той разказваше, че дядо ми е написал първия учебник за военнослужещите, за който получил орден от княз Александър Батемберг.
Дядо ми е бил русофил – след Военната академия във Варна е завършил и военно училище в Одеса. Изключително човечен и прям – не се е колебаел да казва това, което мисли, дори на царя. Каквото и да му е струвало това.
Дори е бил наказан от царя за смелостта да казва това, което мисли. На един от от военните паради в Пловдив на Джумаята дядо ми като главнокомандващ на 9-ти пехотен полк е стоял на предна линия, цар Фердинанд се възмутил защо войниците в строя са толкова мръсни. Ген. Делов обяснява, че войниците идват на парада направо от военно обучение, а куртките им са изтъркани, защото не са им отпуснати средства за нови униформи. След парада ген. Делов е единственият, когото царят не поздравява – ръката на генерала остава увиснала във въздуха. След седмица цар Фердинанд изпраща Делов във Видин като началник на крепостта. В Пловдив се връща след 2-3 години. Това е било наказанието за това, че генерал Делов не е навел глава, не се е извинил на царя. Няма да склоня глава, не съм направил нищо нередно. Напротив, отношението на царя към войниците е нередно и би трябвало да знае истината, казал генералът. Баща ми разказваше случая със сълзи на очи, но и с гордост, че дядо ми не е навел глава дори пред царя, не се е подмазал, за да запази мястото си в Пловдив.
От баща ми знам също, че цар Фердинанд често прекарвал зимите със съпругата си в Пловдив и гостувал у дома на ген.Делов. Та при едно от гостуванията генералът дал урок по човечност на царя по отношение на домашната помощница. Елена Михова от Троян дошла 16-годишна в семейството на дядо ми. Тя почина преди няколко години, никога не се омъжи, отгледа братовчедите ми, както и мен.
Леля Елена е споделяла с мен, че са се отнасяли с нея като със собствена дъщеря. Наистина, имало е периоди, когато само тя е оставала с баба ми Надежда, тъй като и трите деца на генерала са в чужбина – баща ми е следвал стоматология във Франция, чичо ми Димитър е следвал фармация в Германия, също там леля ми Теодора е учила в консерватория. При посещенията на цар Фердинанд гостите седели около голямата маса в салона. Помощницата леля Еленка е стояла отдясно на дядо ми, отляво била баба ми, а на отсрещната страна седял царят. Веднъж Фердинанд не издържал и казал: Не е редно там, където господарят се храни, кучето да стои до него! Дядо ми отговорил: Ваше височество, простете, но тук е моят дом и тук аз съм господарят. И за мен това младо момиче не е куче, а е преди всичко човек. Тя ще седи до мен, ще се храни наравно с нас и ще отсервира, когато е нужно.
И друг случай знам от баща ми. Ген.Делов имал ординарец, както се полага на офицер от неговия ранг. Никога дядо ми не е позволил на ординареца – млад войник, да му излъска ботушите. Казвал: Няма нужда да вършиш дребни неща, които мога да свърша сам.
Чичо ми Димитър е бил 17-годишен по време на Първата световна война и бил на предната фронтова линия в Беломорието. Условията били много тежки и чичо написал на дядо: Татко, моля те премести ме някъде другаде, страхувам се за живота си! Дядо отговорил на първородния си син: Не, синко, ти ще си там, където са всички български синове! Бъди горд, че ще се биеш за родината си! И не го е преместил! Какво по-силно доказателство за отдаденост към каузата България!
Имам и един грозен спомен – след смъртта на мащехата ми роднините й се изпокарали кой ще наследи апартамента й. И, представете си, оставили портрета на дядо ми до кофата с боклук. Добре все пак, че не са го хвърлили в боклука! И стари съседи, които помнят генерала, прибрали портрета. Когато се прибрахме със съпруга ми, ни дадоха портрета на дядо ми. Стана ми толкова мило, че съседите не са го забравили!

– Имате ли спомен от баба ви Надежда, на която сте кръстена?
– За съжаление и тя е починала, преди да се родя. Пазя много нейни снимки. Завършила е френски колеж в Цариград, свирила е на пиано, на китара и мандолина. Баба Надежда също е от исторически род – прадядо ми Димитър Душанов е превел Илиадата на Омир от старогръцки на български, един от основателите на пловдивската мъжка гимназия (сега Гимназия с хуманитарен профил „Св.св. Кирий и Методий”).
Сред най-скъпите ми спомени е шкаф с кристално огледало, инкрустиран със седеф. Само той остана у дома в Пловдив. Холовата гарнитура, купена от генерал Делов от Виена след сватбата с Надежда, баща ми подари на Етнографския музей в Пловдив малко преди да почине. Водих там моите норвежки ученици да го видят.
Татко ми е разказвал, че трите деца в семейството са били доста строго възпитавани. Дори когато татко, като най-малък, проявявал капризи, дядо натрошавал черупки от орехи и го е държал на колене върху черупките с вдигнати нагоре ръце зад вратата. Това е било наказание, когато не е слушал. За мен това е доста жестоко, но някога строгостта е била важна във възпитанието.

– Познавате ли романтичната история на баба ви и генерал Делов?
– Баба Надежда много рано изгубила майка си Рахила Душанова, която е открила първото девическо училище в Казанлък. Баба ми всъщност е отгледана от баща си и лелите си. Баба и дядо се харесали при случайна среща в градската градина. Един неделен ден 19-годишната Надежда се разхождала в градската градина на Пловдив, подръка с баща си. По същото време Васил Делов, млад офицер, се разхождал с майка си Тодора Кръстевич, сестра на губернатора Гаврил Кръстевич. Поздравили се двете семейства и баба Надежда казала на баща си: Много хубав мъж, тате, нали! Димитър Душанов отговорил: Ако този човек те поиска за жена, ще те дам със затворени очи! Наистина след няколко дни генерал Делов изпратил майка си да поиска ръката на Надежда според тогавашната традиция.
Така Васил Делов изместил писателя Алеко Константинов, който по онова време бил лудо влюбен в Надежда, идвал много често в семейство Душанови. Дори е посветил стихотворение „На Надежда”, искал да се ожени за нея.
Но за прадядо ми Димитър Душанов Алеко бил твърде леконравен, не бил подходяща партия за дъщеря му. Надежда, поет къща не храни, казвал прадядо ми Димитър и не дал съгласието си.

– Наследила ли сте прямотата на дядо си?
– Мисля, че да – пряма съм и казвам истината в очите, макар понякога да боли. Баща ми беше такъв. Приликата с дядо ми е и чисто физическа – на снимките виждам, че дядо ми има път по средата на косата – и аз съм абсолютно същата. И татко приличаше на дядо Васил, и леля ми донякъде. докато чичо ми Димитър, най-голямото от децата, приличаше изцяло на баба ми Надежда.

– Липсва ли ви Пловдив?
– Много. Пловдив е голям културен център. В Норвегия живея в малко градче – не сме емигранти, спечелихме конкурс за преподаватели в държавно музикално училище и работим тук. Активно участвам в културния живот, мои ученици редовно изнасят концерти, изнасяме и концерти със съпруга ми, който е пианист. В града, в който живеем, съм единствената учителка по цигулка, имам 68 ученика на седмица. Създадох им детски оркестър преди 20 години. Ако това беше в родния ми град, щях да съм много по-щастлива.
Гостувахме в музикалната гимназия в Пловдив през 1996 г., норвежките ми ученици се влюбиха в България, гостувахме и в Широка лъка. Преди това струнният оркестър от музикалното училище в Пловдив гостуваха в Норвегия и очароваха публиката. Учениците ми искат отново да посетим България.
По време на Великденската ваканция през 2000 г. поканихме наш норвежки приятел, редактор на местния вестник. Водихме го в Бачковския манастир. Той написа в няколко поредни броя репортажи за България, за Пловдив, за историята ни, за моя дядо. Тогава хора, които дори не познавах, ме спираха на улицата и ме поздравяваха.

– Трудно ли е да си наследник на известни българи?
– Напротив, гордея се с това. Казвам и на дъщеря ми: Гордей се, че си правнучка на такъв велик човек. Някога, в най-трудните за страната моменти и войни, е имало хора, които не са мислили за себе си и за децата си, а за родината, били са идеалисти. Струва ми се, че вече няма такива идеалисти. И да има – броят се на пръсти!

На снимката: Надя Делова-Демирова с дъщеря си Зорница и съпруга си Петър

Интервю на Хенриета Георгиева, Марица

hard admin

*

Top