Всеки втори – член на ГРЪМ (Голяма ракия, ъъъ на масата)

По „кръчмите” със слабия пламък на надеждата
 
Жельо МИХОВ
В квартала е тъмно. Ако не светят отделни тераси, човек би помислил, че е пустош. Музика обаче издава, че все още махалата не спи. Светлина се процежда през леко притворените врати на гараж. Няколко млади мъже са се събрали край маса и само протегнатите ръце с чаши разкъсват димната обвивка на цигарения дим.
Някой увеличава музиката, а от поставената встрани уредба кънти ретро-хитът „Бял „Мерцедес”. „Наздраве!”, надвиква музиката призивът и ръцете с чашите отново прорязват дима.
„Бял мерцедес пак ми грабва окото,
но не продавам любов за пари.
Не съм надута, но за валута,
не се продавам и за пари…”, оглася здравицата.
– Ретро чалга вечер си правите нещо май, а?-пита току-що дошъл посетител и дърпа стол, за да е по-близо до масата.
– Ха-ха, забавляваме се, празнуваме „малкия петък”, тоест сряда, ако не си запознат с терминологията.-отговаря му мъж, който реже зеле в огромна тава.
След малко салатата е готова-намачкана, овкусена, нови пластмасови чаши са раздадени и мохабетът продължава.
– „Не съм надута, но за валута…”, к`во пееше тази бе?-дума друг от тайфата.- Няма човек, който да не продава нещо за пари. Всички се продаваме и всеки си има своята цена. Тази с мерджан я гонили, тя се правила на девствена селянка. Сигурно иска менците за вода да й носят с катърче. Аре наздраве, че става късно и ще си ходим, баси чалгиите, подлъгват хората на лъжлив морал.-недоволства ухилен мъжът и надига чашката.
Разговорът продължава за работа и пари. Трима от компанията бачкат заедно на строителен обект. Привършват го, но се задава нова задача, свързана с него. Достигат единодушно до извода, че първо трябва да им се плати са уговореното и тогава да подхванат „допълнителното”.
– Да не стане така, че после да ни платят със сумата, за която се разбрахме първоначално и демек новото да им излезе от нас.-разсъждава единият. Другите категорично го подкрепят и за секунди вече е „избран” за главен преговорящ с ответната страна.
– Аре, ходи вземи едно патронче с мастика да не затвори магазинът.-провиква се друг през масата.
Отговорът е красноречив от най-тихия на софрата с тава от зеле за салата: „Вече се записах за едно и цигари в магазина, как да отида пак?”.
Следва намусена физиономия и отново музиката се увеличава. Има поздрави по радиото.
-Слушайте бе, пияни бригади си вдигат наздравици от цялата страна, някой няма ли да отиде да вземе нещо за купона?-пита отново глас.
Малко по-късно на масата вече има две бутилки с водка и мастика-за всекиго по нещо. Музиката постепенно вдига децибели, димът отново взема превес, погледите премижат в мъглата, но ръцете с чашите са гордо вдигнати като за поздрав. Усмивките са на лицата, а смехът е наместо звука от здравиците с чашите от пластмаса.
 
***
Свещта догаря на масата пред гараж в панелния квартал. Групата постепенно се разотива. Всеки е грабнал найлоновата торбичка в ръка, напълнила необходимостите за вечерята от местното магазинче, само на два метра от мястото на сбирката. В нея има хляб, малка бира, мляко, сирене и може би праз, щръкнал от лакътя на ръката. Главата е наведена, а поредният работар потегля към дома. Вече е изповядал днешните тегоби, прибира се за още една порция със семейството.
„Гледай бе, това го няма никъде”, казва мъж и сочи светлините на моста над Арда в далечината. „Това спокойствие и красота. Да седнеш вечер, да пийнеш, да хапнеш, да полафиш и да наблюдаваш светлините на града. Ако махнат и гаражите долу покрай коритото на реката, и гледката ще е невероятна. Ееех, този рахат малцина го имат, но и ние не го оценяваме. Вярно, пари няма чак толкова, стоим не в кръчма, а навън, пием от бутилки, свети ни свещ, затъкната в бутилка, но човек трябва да се научи да оценя и малките неща. Рахатът няма кой да го заплати”, разсъждава клиентът на уличния ресторант и пуска през устата си гъст дим от цигарата.
„Не е баш така”, контрира го събеседник вдясно. „Това нашето си е чисто достигане на дъното. Едно време всяка вечер можехме да си позволим да се съберем на по питие в някоя квартална кръчма, по-рядко на по-лъскав ресторант, а сега си пием на счупените столове пред гаражите или вътре в тях. Няма оправия. Стоим, свиваме се от ден на ден повече край масите, плакнем проблемите къде с бира, къде с нещо по-силно, а зимата дори лицата не си виждаме в тъмнината и леките отблясъци на свещта. Някой рече да си протегне крака и вземе, че бутне масата и олее и оскъдицата от вечерната дажба след работа. Въпреки това обаче продължаваме да се самозалъгваме, че живеем. Не, това за мен не е живот. Просто жалко съществуване и отчаяно търсене на мъждукащото пламъче на надеждата. Като тази свещ, но и нейният огън отслабва и след малко тя ще се стопи. Колко мислите, че ще успеем да задържим и ние тази надежда? А, мълчите и цъкате”, пита останалите мъжът.
„Годинките напредват, силите ни се губят, но не трябва да се предаваме”, дума пък друг вляво. Наглася шишето със свещта и търси по масата къде са му цигарите. Намира ги трудно. Лапва една и пробва запалката си. Щрака няколко пъти, но безуспешно. Грабва бутилката и наглася пламъкът от догарящата восъчна пръчка. Стиска в зъби цигарата и опъва. Изпуща с ярост и звук дима.
„Казвам ви, някой ден всичко ще е наред, но за съжаление и ние може да не сме между живите, за да видим. Нещата ще започват полека да се пооправят. Няма в природата само лошо, нито пък само добро. Винаги нещата са на кантар, всичко е уравновесено. Прекрасна страна, страхотен град, хубави хора, но за съжаление се случиха такива времена и ние в тях. Пак загасна, баси фалшивата цигара”, изрича човекът вляво и отново протяга ръка към свещта.
Настава мълчание. Чуват се само въздишки, ръцете се протягат към малките бутилчици, за да ги поднесат към устите. В тъмнината се появява силует. Отблясъците хвърлят лека светлина върху износеното му кожено яке. Едната му ръка е в джоба, заклещила найлонова торбичка. Другата монотонно бърка в другия, вадейки слънчогледови семи, а устата машинално плюе нежеланият материал от тях. Побелелият мъж поздравява и сяда на свободен стол. Започва да бърка в найлонката, където изглежда е скрито цялото му продоволствие. Вади пластмасова 200-грамова бутилчица, видимо някоя и поред употреба. Замъгленият цвят на питието само издава, че е мастика, смесена с вода. Вади и кренвирш, който нарязва с джобно ножче върху омачкана, зацапана хартия. Оглежда останалите и започва да реди:
„Щели да вдигат пенсиите. Аз работя от 35 години и пак няма да взема пенсия, мама му… Бачкам и сега, ако ми се обадят. Толкова работа съм изработил ей! Обаче и мен ме изработиха. Все на „качак”, никъде договор, никъде на хартия и сега-нааа! Пак ще си карам така-на улицата, където никой не ме гони, но не и под покрив, където никой не ме иска. Няма да ми дадат и пенсия, ако доживея до нея”, надига износената бутилчица мъжът и мляска с възмущение.
„Тези твоите истории сме ги чували, стига ги нарежда”, отвръща му друг от масата и се надига, за да откачи торбичката от забития в дървената врата на гаража пирон.
„Имах 70 декара земя, но всичко ми взеха роднини”, продължава да нарежда новодошлият и устните му се впиват в гърлото на бутилчицата. „Ходих да се подписвам за безработен. Няколко пъти. Три пъти. Исках да ми намерят работа, постоянна. Разкарвах се до там, а ми казаха накрая за работа да ида след шест месеца. Повече не стъпих”, напук сякаш на себе си говори мъжът, а очите му се присвиват, гледайки пламъкът на свещта.
„Аз направих буркани с риба. Отлични станаха. Сложих и зелето, останалата туршия също е готова, вече чакам студа”, подхваща нова тема мъж в другия край на масата. „К`вот да е ще избутаме и тази зима, здраве и живот да има само…”, продължава.
„Пет лева на ден са ми напълно достатъчни!”, прекъсва го новодошлият със семките и патрончето втора употреба. „Пет лева като има човек, е добре. Купувам обезценен хляб, малко цигари, кренвирши, а за пиене някой от квартала като почерпи и всичко е наред. В джоба като имаш-радост, като нямаш и мислиш. Колкото и да умуваш обаче-няма!”, категоричен е той и тропва бутилчицата на масата. За жалост ударът успява да събори част от питиетата на останалите. Върху захванатата с габърчета мушама се разливат бира, водка, мастика, айрян. Вадички се сливат към бутилката с догарящата свещ. Мъжете скачат. „Еййй, все някакви черногледци ще направят поразия”, цъкат в общ глас и грабват цигари и торбички.
Свещта съвсем догаря, а гласовете на отдалечаващите се постепенно заглъхват. На масата е останал само човекът, който дойде последен и обяви, че за щастието са необходими само по пет лева на ден и някой да почерпи питие.

Нощта напредва, а кварталът с импровизираните си кръчми утихва. Само след броени часове масите отново ще бъдат пълни със същите хора и същите проблеми. Те пак ще бъдат поляти със сместа от мъка, надежда и буйни наздравици.

hard admin

*

Top