„Градски” тарикати, селски град и ритъмът на „Мъни, мъни”

Пусти ниви родиха идеал „Далавери и дудуци”

Жельо МИХОВ

Знаем ли коя е „Тянджин агробизнес къмпани”? Звучи като верига магазини „Левчета”. Да, ама не точно. Поне не и с нулите след левчетата. Това е китайската компания, която била на второ място в България по инвестиции от страната на Драконите. „Тянджин” взе под аренда през миналата година 20 000 дка земя в Северозападна България, като следващият етап от целта на компанията бе да се вложи в нея 20 милиона евро.
Планът бе: културите, които ще се отглеждат, да се използват за фураж, който ще се изнася за Китай за нуждите на компанията. Евалла! Знаехме, че сме велики и един ден и икономическите тигри ще опрат до нас. За храна. Кой не храни собствените си тигри-сервира на чужди. Това се отнасяше за армията, но… на кой му пука в тоя глад.
При нас като, че ли все ни куца по нещо. Я икономиката, я политиката, я футболът, я на Стойчо Младенов гащетата, я магарето на село… Комай само хвалбите ни не са пострадали. Всички икономически прогнози, вещаеха една силна, динамична и добра 2012 година. В края й обаче нещо пак закуца, а един министър (този дето я вещаеше в тези краски) вече не е министър (не поради тази причина разбира се). Та Трайчо Трайков „прецака” календара на маите и изрече преди година време, че сме изплували икономически и то много по-бързо от останалите страни. Само да станела 2012-та и сами сме щели да видим. Същият обяви тогава, че е необходима съществена промяна на структурата на българската икономика. В това била и същността на схемите по различните оперативни програми, които са фокусирани изцяло върху сектори, които могат да донесат по-високи доходи и по-висока принадена стойност. После добави, че „търсим такава структура, която има повече добавена стойност, което значи, че има повече средства за инвестиции от акционерите и повече средства за заплати на работниците и служителите”.
Е, ние да не търсим филанкишията?! Все нещо липсва, все в нещо е надеждата, но все се дзверим в търсене като глухи кучки, докато не дойдат германците. Пардон, китайците, че да ни посочат кой е най-ценният ни ресурс. А той пустее и буренясва. В същото време край панелките в града никнат градинки, входовете се удължават с винкели, по които гъвкаво пълзят лози. Комшии се вмирисват едни други с киселото зеле по балконите, под терасите пушат огнища докато врат компоти и лютеница.

Краткият път: Нивата, паричките и свирката…

„Ше дам иляда лева на Блек Златката за свирка, само да ми падни…”. Така викаше в една кръчма бат`Вели, след като бе продал за ден цял бус с картофи. Чувстваше се на върха на бизнеса, пъчеше се сякаш позира за „Форбс”. Не подозираше вероятно, че ако випаджийката го бе открила щеше да му даде 2 бона сам да си направи, предвид гъвкавостта на батката в кючеците.
Велито я караше на спомени за баш годините в далаверата с компирите. Махмурлукът след пазара не бе вече „сладък спомен, мил”, ами започваше с тършуване из джобовете и „Ку.ви, изпиха ми парите!”. Не бяха обаче пропадналите жени, а продъненият пазар за продукцията и не на последно място-„резачката” по кръчмите. Накрая Вели изостави пъченето за корици на списания по града и се отдаде на меланхолични интервюта за „Бутил вест” при Сабрито-наливачът на всякакви питиета за закъсали в родното му село. Последният работеше за минимална печалба, но пък скатаваше всяка горница, та ако ще инвентарът да се разпадне съвсем. Грандиозен ремонт бе замислил, когато „нещата се пооправят” и селските почнат да харчат повече от заработеното от тютюна и картофите. Животът учи-никога не спори с кръчмаря, той винаги е прав, в противен случай си връща в сметката.
Намеренията на китайците не убягнаха от жадния за всякаква информация Вели и той реши да светне Сабрито. „Китайците не може да не знаят добре къде е далаверата! Дали да не тегля заем, да закупя повече земя и не започна отглеждането на царевица, люцерна и слънчоглед като „жълтите” пичове? От „земеделието” ще дадат едно рамо. Трак-трак, може и врътка със земите нещо, и накрая-бат`Вели изкача в града с джипарката, мангизите и върти пачки пред малките гаджета по кръчмите. Как мислиш ве оу”, попита. „Ти си глей картофите, не влизай дет` не ти е работата”, отговори му кръчмарят, зяпайки пробитата с времето палка за мухи. „Не може така да се пръскат толкова пари за нищо от китайците”, продължи да се чуди Вели. „Само да не останеш и без това, което имаш”, счупи палката и я хвърли събеседникът му. „Акъл недей ми дава, пари ми трябват”, издума картофаджията и излезе от кръчмата. „Пари ти трябват я, ако имаше акъл щеше да се навреш на бюро да работиш, не по нивата”, рече пък сякаш на себе си кръчмарят, но мъдростта му да стане достояние и на останалите.

Кихат и селяни, и мастити нови граждани… рушвети

„Кихат и селяни, и полицейски началници, а понякога дори и тайни съветници”, разказва Чехов в един от великите си разкази. Съвсем кратък, но побрал в себе си цялата вселена на чиновническите страсти и трепети.
Антон Павлович описва злощастното събитие в живота на екзекутора Червяков, който кихайки в салона на театъра „опръсква” стоящия пред него генерал. Не какъв да е, ами висш служител в министерство. Угодническият характер на дребния чиновник не допуска елементарно извинение, а всячески опити да замаже слюнките по тила на началника (разстелени на цели две-три странички от Чехов). Достатъчни да костват живота на героя, умрял от мъка, че не е успял да засвидетелства огромното си разкаяние…
Стотина реда житие и битие в полза службицу. Повече от нужни, за да се вникне в скромните душици на превърналите себе си в интериор и проядена от молците мебел в нечий кабинет. После защо Чехов толкова добре „стоял” на сцените по „Бродуей”? Както пък при нас текстът на „Мъни, мъни” на живия класик Кондьо. Все за едно и също иде реч. Тя и кихавицата може да се разгледа в контекста на уличния жаргон и тогава си намирисва на… мила родна кабинетна картинка-рушветчийска! Бе, друго си е да си натоварен в седалищните части в очакване да чукне седемнадесет часа и разклащайки балдъри да се отнесеш в лек тръс към дома. И този ритъм до края на месеца, когато цялата мускулатура се тресе от неистов порив да се насочи към банкомата. Истински фитнес за чиновника в последващото пребиваване по кръчмите в антицелулитна програма-пиене, клюки, кючеци и… полека с кихането, че не се знае кои телеса заемат съседната маса. Каква почва за дисертации от страна на диетолозите и каква мъка за бюджета на държавата само! Мъчехме се да родим капитализъм, а създадохме вманиачено в парите социалистическо отроче. Крак връз крак, желание за money, и в крайна сметка резултатът е затлачена държавна администрация, абортирала икономика и опустели ниви по селата. Сблъсъкът с това чудо е като секс с „тунингована” столетница от балкана-истината лъсва още в прелюдията, а възклицанията „О, ужас!” нямат нищо общо с удоволствието. Единствената разлика с просташката метафора е, че „дъртата” без чене не може да ви ухапе. Това не важи обаче за възпълен треторазряден чиновник, закоравял в собствената си комплексарщина и чувство за малоценност, наплоден му от потомствения идеал за кабинетен просперитет у последните „колена роднини”. Допре ли те животът до крайчеца на бюрото му и прозвучава латинската поговорка „Чакай от другия това, което си му направил”. Демек, старт на разкешването, че „знаеш ли къде е 30-то число, бе селски?!”.
Небесните сили да ни пазят от мързеливи и алчни чиновници, както и от професионалисти, принизили таланта и възможностите си до нивото на гореописаните.

Къде е уискито, къде са заплатите, нерде Европа?

„Всички са по-напред от нас, маа кат` се каже всички, та сърби, гърци, турци, албанци…”, се чува от подпийнал чичо пред градски гараж в родопски панелен квартал. Надига стакана с ракия, акцизен шамар за всеки егоцентричен митничар. Провлачен глас от разбит касетофон из вътрешността на гаража пее „Руфинка болна легнала”. Пред него картинката е следната: пластмасова маса, десетина стола с насядали „набори” на говорещия. Малка скара пуши досами компанията, а събралите се мятат сегиз-тогиз някоя мръвка, пазарувана на „пирон” от съседния магазин-бивш гараж, превърнал капитализма в реалност дори сред панелната архитектура. Картинка! Шедьовърът на 22-годишната демокрация е разпространен из всяко населено място в планината на Орфей.
„В Сърбия падаха бомби, а строяха спортната зала в Белград. Две войни минаха и пак са по-добре от нас”, продължава чичото встъпителната реч за положението в Родината. „Няма да се оправим бе, казвам ви, няма. Изредиха се сума партии да управляват и само ракията ни остава, но все на различна цена. Къде е европейското уиски, къде са заплатите, нерде Европа?”, продължава друг с нарушена концентрация заради скарата.
„Едно време работихме в Съветския съюз. Летяхме със самолета, пиехме водка на корем, плащаха добре-това бе живот. Съюзът ни показа, че има живот и извън село. Сега е мъка, мъка”, добавя трети и заглажда дългата педя брада.
„Какво говориш? Въртях камиона в Либия, парите бяха като песъчинките из пустинята-тоя гараж откъде мислиш е?”, дума четвърти и с клатушкане се отправя към гаража хем да прати пак на смъртен одър Руфинка, хем да покаже някоя джаджа, спомен от бившата вече Джамахирия.
Разговорът се завърта около парите и кой колко бутал из джобовете през годините, с елементи на разсъждение относно коефициентите от букмейкърите за предстоящия кръг от Шампионска лига.
„Абе, хората работят. Не висят като нас по масите по часове да се наливат”, осмелява се да каже новопристигнал и е изгледан въпросително от останалите.
„Каквото и да се прави нищо не става сега. Не е като едно време. Просто ей на!”, отговаря му присъединилият се към масата магазинер от съседната гаражна клетка и се провиква към жена си: „Аре, ма, върви има клиенти, че аз сядам да пия”. „Е, виж го комшията ти. Върна се с джип от Белгия, ремонт прави на апартамента, но ако беше тук знаеш ли кога ще стори всичко това?”, минават в контраатака към „бачкатора”. „Там той да не е стоял като вас тук”, отвръща им. „Скоро и той ще се присламчи към групата, тогава да го видим. Много работил, ама в панелка живее. Да си беше останал зад граница, тук нищо не става”, умозаключава друг чичо.
Стъмва се и полека компанията оредява, за да се събере отново на следващия ден.
Ден след ден. Ами и ако от бурените по нивите ставаше ракия?

hard admin

*

Top