Гробниците до светилището Вятърната скала
Измина повече от месец, когато изпратихме старата година в последния й ден с едно прекрасно пътешествие до Калпак скала над с.Ненково. И ето, че дочакахме деня за първия си поход през новата година. Знаех, че в този съботен ден ще бъде слънчево и с нетърпение очаквах времето когато част от групата ни ще се събере отново на сборния пункт откъдето потегляме за поредното предизвикателство.
В края на миналата година се изкачихме на крепостта Устра. Искахме да намерим и гробниците, които се намират под нея, но късият ден не ни позволи да направим един по-продължителен преход. Сега бях решил да довършим започнатото.
В десет сутринта с две коли се отправяме към с.Устрен. Шест човека сме. С нас за първи път се присъединява и нов член на групата – Боян, който пристига от Пловдив. Знаем, че в този сезон е много кално и влажно навсякъде, но нищо не може да попречи на ентусиазма ни. Много рядко ни се случва да се заседим месец без да направим и едно пътуване до някъде.
След половин час спираме колите преди с.Устрен и започваме сравнително лекото изкачване към хижа Устра. Малко преди достигането до хижата пътя се разклонява, а инстинкта ми подсказва, че трябва да хванем посоката в дясно. След поройните дъждове през последните дни по склоновете шуртят потоци, които се събират по равните места. За жалост коларският път, по който трябва да хванем е преграден от събралата се вода, където под красив водопад се е образувало малко езеро. Решаваме да стигнем до хижата и оттам през гората да минем над пътя и да достигнем до величествени скали, които се намират под самата крепост Устра. Няма пътеки, стръмно е, а на места има и сипеи. Спускаме се зигзагообразно и се опитваме да запазим баланс като избягваме хлъзгавите и гнили клони. Тук групата ни се разделя и трима продължаваме да преодоляваме трудните препятствия, а другите се отказват да се спускат надолу. След десетина минути попадаме под заветните скали, които са впечатляващи от пътя. Разглеждаме ги отблизо, но не откриваме човешка намеса по тях. Намираме и пътя, който беше преграден малко по-нагоре от планинските потоци.
Калта е много сериозна, но нямаме друг изход освен да минем през нея. И изведнъж чуваме кучешки лай, който идва точно срещу нас. След малко на един от завоите се появява човек на кон, а кучето ни лае до пресипване. Оказва се, че той е един от дървосекачите, които работят наблизо. Разбираме, че е от Сливенския край и не може да ни даде ориентир за местонахождението на гробниците. Докато приказваме с човека по пътя с грохот се задава и огромен камион пълен с дърва. Шофьорът ни маха от кабинката, а ние продължаваме да джапаме в калта и вече приемаме стоически орисията си да бъдем до коленете в кал.
В един момент навлизаме в гората с надеждата, че ще срещнем някъде търсените от нас гробници. Хващам пътека, която слиза в дълбок дол, но бързо се усещам, че това не е правилната посока и се връщаме на поляна, от която се виждат добре останките от крепостта Малката Устра (Маласар). Бил съм тук преди няколко години, но тогава стигнахме до нея от друго място. Близо е и светилището Вятърната скала. В далечината забелязвам скала, която решавам „да проверим“. Насочвам се към нея. Няма пътеки, трябва да прекосим гората отново и да прескачаме падналите борове от тежкия мартенски сняг през 2015 г., който остави за десетилетия големи поражения из Източните Родопи. Моите спътници – синът ми Антоний и новият приятел Боян ме следват на петдесетина метра разстояние. Докато се чудя как ще преодолеем стръмния дол, който се вижда в ниското, почти до мен забелязвам две дупки в една скала, скрита от тревата и мъховете и покрита с влага от стичащите се поточета. Приближавам я и въздъхвам с облекчение. Това са прословутите гробници.
Обхождаме ги отвсякъде. И двете са с по два отвора – отгоре и в долната си част. Въпреки, че съм попадал вече на много гробници в тази част на Родопите, тези са много впечатляващи. Сравнявам ги мислено с другите, които имат по два отвора. Тези са два пъти по-дълбоки и по-високи. В горната си част имат много добре оформени улеи, които са с овална форма, ограждаща отворите. Улеите продължават и надолу по скалата като се спускат до долните отвори. Несъмнено тук са се извършвали специални ритуали и течността, която се е използвала се е стичала както по улеите отстрани на гробниците, така и направо в гробната камера. Към долните отвори, които са всъщност овални врати има нещо като стъпала, които завършват с каменен подиум. Уникално място, от което не ни се отделя. Снимаме ги отвсякъде, влизаме вътре и разглеждаме стените, по които също се забелязват изсичания. Не знам дали са от древността, но за всеки случай ги документираме.
Имаме още време и решавам да тръгнем към крепостта Малката Устра. На едно възвишение успяваме да я снимаме отблизо. Но откъдето и да погледнем е толкова стръмно, че решаваме да се откажем от това начинание. Не че е невъзможно, но мислено изчислявам времето за разглеждане, а ни предстои и връщане по същия кален участък. Вече е три следобед, а слезем ли в дълбоките долове ще ни е много трудно да се измъкнем по светло.
За наш късмет на връщане успяваме да снимаме камиона с дърва точно когато нагазва в малкото езеро, образувано от стичащите се потоци. Камионът потъва почти до половината, но преодолява водата и като огромен слон излиза на пътя без видими последствия. Само едно отсечено дърво, което е паднало от него остава да плува в мътното езеро.
В десет сутринта с две коли се отправяме към с.Устрен. Шест човека сме. С нас за първи път се присъединява и нов член на групата – Боян, който пристига от Пловдив. Знаем, че в този сезон е много кално и влажно навсякъде, но нищо не може да попречи на ентусиазма ни. Много рядко ни се случва да се заседим месец без да направим и едно пътуване до някъде.С
лед половин час спираме колите преди с.Устрен и започваме сравнително лекото изкачване към хижа Устра. Малко преди достигането до хижата пътя се разклонява, а инстинкта ми подсказва, че трябва да хванем посоката в дясно. След поройните дъждове през последните дни по склоновете шуртят потоци, които се събират по равните места. За жалост коларският път, по който трябва да хванем е преграден от събралата се вода, където под красив водопад се е образувало малко езеро. Решаваме да стигнем до хижата и оттам през гората да минем над пътя и да достигнем до величествени скали, които се намират под самата крепост Устра. Няма пътеки, стръмно е, а на места има и сипеи. Спускаме се зигзагообразно и се опитваме да запазим баланс като избягваме хлъзгавите и гнили клони. Тук групата ни се разделя и трима продължаваме да преодоляваме трудните препятствия, а другите се отказват да се спускат надолу. След десетина минути попадаме под заветните скали, които са впечатляващи от пътя. Разглеждаме ги отблизо, но не откриваме човешка намеса по тях. Намираме и пътя, който беше преграден малко по-нагоре от планинските потоци.
Калта е много сериозна, но нямаме друг изход освен да минем през нея. И изведнъж чуваме кучешки лай, който идва точно срещу нас. След малко на един от завоите се появява човек на кон, а кучето ни лае до пресипване. Оказва се, че той е един от дървосекачите, които работят наблизо. Разбираме, че е от Сливенския край и не може да ни даде ориентир за местонахождението на гробниците. Докато приказваме с човека по пътя с грохот се задава и огромен камион пълен с дърва. Шофьорът ни маха от кабинката, а ние продължаваме да джапаме в калта и вече приемаме стоически орисията си да бъдем до коленете в кал.В един момент навлизаме в гората с надеждата, че ще срещнем някъде търсените от нас гробници. Хващам пътека, която слиза в дълбок дол, но бързо се усещам, че това не е правилната посока и се връщаме на поляна, от която се виждат добре останките от крепостта Малката Устра (Маласар). Бил съм тук преди няколко години, но тогава стигнахме до нея от друго място. Близо е и светилището Вятърната скала. В далечината забелязвам скала, която решавам „да проверим“. Насочвам се към нея. Няма пътеки, трябва да прекосим гората отново и да прескачаме падналите борове от тежкия мартенски сняг през 2015 г., който остави за десетилетия големи поражения из Източните Родопи. Моите спътници – синът ми Антоний и новият приятел Боян ме следват на петдесетина метра разстояние. Докато се чудя как ще преодолеем стръмния дол, който се вижда в ниското, почти до мен забелязвам две дупки в една скала, скрита от тревата и мъховете и покрита с влага от стичащите се поточета. Приближавам я и въздъхвам с облекчение. Това са прословутите гробници.
Обхождаме ги отвсякъде. И двете са с по два отвора – отгоре и в долната си част. Въпреки, че съм попадал вече на много гробници в тази част на Родопите, тези са много впечатляващи. Сравнявам ги мислено с другите, които имат по два отвора. Тези са два пъти по-дълбоки и по-високи. В горната си част имат много добре оформени улеи, които са с овална форма, ограждаща отворите. Улеите продължават и надолу по скалата като се спускат до долните отвори. Несъмнено тук са се извършвали специални ритуали и течността, която се е използвала се е стичала както по улеите отстрани на гробниците, така и направо в гробната камера. Към долните отвори, които са всъщност овални врати има нещо като стъпала, които завършват с каменен подиум. Уникално място, от което не ни се отделя. Снимаме ги отвсякъде, влизаме вътре и разглеждаме стените, по които също се забелязват изсичания. Не знам дали са от древността, но за всеки случай ги документираме.
Имаме още време и решавам да тръгнем към крепостта Малката Устра. На едно възвишение успяваме да я снимаме отблизо. Но откъдето и да погледнем е толкова стръмно, че решаваме да се откажем от това начинание. Не че е невъзможно, но мислено изчислявам времето за разглеждане, а ни предстои и връщане по същия кален участък. Вече е три следобед, а слезем ли в дълбоките долове ще ни е много трудно да се измъкнем по светло.За наш късмет на връщане успяваме да снимаме камиона с дърва точно когато нагазва в малкото езеро, образувано от стичащите се потоци. Камионът потъва почти до половината, но преодолява водата и като огромен слон излиза на пътя без видими последствия. Само едно отсечено дърво, което е паднало от него остава да плува в мътното езеро.
Венцислав СТАЙКОВ
Снимки : Венцислав СТАЙКОВ
