Жената е всичко и… нищо

В планината, в която никога не се пее за работа

 

Жельо МИХОВ

„Българската жена може да понесе много, а родопчанката двойно повече”, казваше една възрастна жена от затънтено планинско село. „Тук никога не е било лесно. Само годините се менят една подир друга. Трудното си е все така трудно. А лесно, за него само сме чували да разказват из касабите”, редеше жената. Явно смяташе животът по градовете за по-лек. Да, ама за родопчанката тази дума май, май не с много значения в речника. Пак според размишленията й.

Хиляди родопчани има пръснати из целия свят. Хиляди съдби са тръгнали от планината на Орфей и те носят много. Прекалено много истории и нито една няма „лесна”. А пък според фоклористите, ни една народна песен от Родопите не е за работа. Въпреки това, цялото битие на планината е свързано с труда, много труд-дали тук или зад граница. Но пък се пее почти само за любов.

„Родопчанката може да понесе двойно повече”, бе казала възрастната дама от онова село във високото. Винаги. Както казахме, хиляди съдби има, но нито една „лесна”.*

 

 „Стояхме в хола. Аз седях на съседния фотьойл и го наблюдавах. Той прелистваше разпечатките от телефонните разговори и лицето му постепенно се променяше. От познатия Е. придобиваше все по-нечовешки и изкривен образ. Бе като онези картинки, на които трябваше да се открият разликите. С тази забележка, че при него ставаха с всеки миг по-осезаеми. Кожата ми настръхваше, а гласът ми затрепери.

– Какво, какво толкова не е в ред?-го попитах.

Стана бавно от стола, остави настрана целия куп листове и направи крачка към мен. Срещнах погледа му и се смразих. Гледаха ме празни очи. Толкова, че сякаш дъното им бе далеч извън реалния свят.

– Ще те смачкам ку..во!-каза и в следващия миг ме сграбчи за врата. Полетях през масата. Изгубих съзнание…

 

***

С Е. се познавам от много години. Имам дори чувството, че никога не съм живяла без него.

Когато се запознахме бях доста объркана. По-скоро забъркана в едни проблеми, които благодарение на него успях да оправя. Типичните за възрастта бъркотии, свързани с липса на работа, пари, недотам образцови хора за компания. Заживях с него и нещата придобиха друга насока. Беше спокойно, хубаво, чувствах сериозен мъж до мен, а не досегашните лигльовци.

Той не работеше. Продаваше разни неща, които носеше откъде ли не. Когато му трябваха пари изчезваше за известен период от време. След това се връщаше или с техника, ценности, или направо с пари. Не беше далеч от ума с какво се занимава. С течение на времето доверието между нас ставаше още по-голямо и вече знаех със сигурност за обирите и измамите. Такива бяха и приятелите му. Всъщност той не ги наричаше така. Обичаше да казва „Нямай никога вяра на престъпник, никога!”. Така и правех. Животът ми постепенно се превръщаше в отражение на собствените му разбирания за съществуване.

Двамата ходехме навсякъде, но сама ме пускаше много рядко и само ако знае, че съм с приятелка. Дори с негови авери не можех да пия кафе без той да присъства. Е. обаче ходеше и с други жени. Усещах го. Отсъстваше по цели нощи. Ако се върне пиян или с пари, знаех, че съмненията са излишни. Но не всеки път бе така. Не исках да развалям връзката си заради мимолетните му забежки, затова и не отварях дума. За мен обаче бе немислимо да направя същото, дори за едно невинно кафе с някой мъж.

Обичаше да се забавлява. Като изключим ТВУ и останалите в по-късен етап пребивавания по различните поправителни учреждения, другата част от живота му е минала по кръчмите. Пиене и сладки приказки до зори.

Местехме се в различни градове. С подобна биография не е добре да се застояваш в малко населено място. Установихме се в П. Няколко години нямаше проблеми. Влязохме си под кожите и съжителството ни бе прекрасно.

Една сутрин в квартирата влетяха полицаи. Смъкнаха го от леглото, щракнаха му белезниците и го отведоха. Затвориха го в следствения арест. Малко по-рано бяха задържали някои от приятелчетата му. Те го бяха пропяли. Кротко и ясно ми бе дадено да разбера, че същата съдба може да последва и мен. Започнах да търся заеми за адвокат. Намерих защитник, никак не от евтините. Резултатът бе-4 месеца в ареста и още година в затвора.

Смених голямата квартира с една малка стаичка под наем. Запрелиствах обявите за работа. Досега не си бях правила труда. Трябваше ми такава, при която да боравя с пари. Да минават през ръцете ми, за да правя необходимите джобни транзакции. Имаше доста поприща за подобни цели-заведения, автомивки. Последните бяха златна мина. Бях на касата и зад бара, а нощните смени едва ли не работеха за мен. Живеех скотски. Освен за храна и за наем, давах пари единствено за колети с адрес-затвора. Е. пушеше по 2 кутии на ден. В пандиза малко се ограничи, но едва смогвах за цигарите. На месец имаше право на 2 стека. Затова изпращах на името на други затворници, чийто лимит все още не бе изчерпан. Те му предаваха, а той им оставяше по кутия-две за услугата. Лошото на плана бе, че надзирателите щяха да станат подозрителни. Една жена праща цигари на 10 човека?! Затова се обръщах към наши познати навън. Те носеха от свое име колетите. Бяха ни наистина приятели, не от „онова” обкръжение. Просто хора, с които дружахме и излизахме неведнъж. Д. бе един от тях. Помагаше ми много. Караше ме до складовете, за да пазарувам за Е. по-евтино. Помогна ми, когато изпълнявах прищявката му за телевизор в килията. Намери някакъв на сгодна цена, закарахме го заедно. При проблеми винаги можех да разчитам на него. А, те в този период наистина не липсваха. Необходимостта от пари, заплащането за нови надежди от адвоката…

„Еб..л съм ти и приятелите! Не искам повече да се виждаш с Д. Ясно ли ти е?! Няма да му се обаждаш дори!”, така ми каза на едно свиждане Е. Беше като луд. Навън бяха много близки с Д., а сега ме ревнуваше?!

 

„Слушай ма, това копче е на ризата ти, за да я закопчаваш, не да си показваш циците!”

 

Така ми казваше редовно. Килията го бе направила по-параноичен отвсякога. Звънеше ми винаги вечер и не дай Боже да чуе някакъв уличен шум или музика. Следваха безкрайни обяснения с кого съм, къде и гласово потвърждение от позната негова жена от същата компания. Разговорът приключваше с „Прибирай се по-скоро”. Той беше затворен, искаше и за мен решетки. Лишавах се от всичко, за да може на него вътре да не му липсва нищо. Самотата ме изгаряше нощ след нощ. Ако не се виждах с приятели, сигурно щях да полудея. Те ме подкрепяха, триеха едва ли не сълзите ми. Даваха ми кураж в отчаянието. Е. сякаш не го разбираше или отказваше да го проумее. Беше мнителен като всички „онези”, за които отказваше да назове думите „приятел” и „доверие”. А ценеше приятелството и верността повече от всичко. Беше изкусен лъжец, а сам ненавиждаше лъжата. Разбиранията му за добро и зло бяха тотално размазани. Оценките за човешките достойнства биха стресирали всеки порядъчен гражданин.

 

***

…Когато се съвзех лежах на пода. Вероятно бяха минали няколко минути. Огледах се, а той стоеше зад мен.

Болката от ритника в бъбреците се разнесе из цялото ми тяло за секунди. Запревивах се и тогава си спомних какво се бе случило одеве…

 

***

Най-радостния ми миг бе излизането на Е. от затвора. Щастието бе като пълно прераждане след години бродене в пъкъла. Той беше зашеметен първите седмици. Държеше се сякаш още е в пандиза. Гледаше околните с недоверие, злобно, а за сметка на това интереса му грабваше всяко листенце, разлюляно от вятъра.

Периодът на пандизчийска „абстиненция” взе да преминава с разбирането, че е вече на свобода и не е нужно да е нащрек 24 часа. Започна да ме разпитва за всичко, което съм преживяла, за работата, за намирането на пари, за помощта от приятели… Излъгах го, че съм спазила забраната и с Д. дори не съм се чувала по телефона, въпреки цялата му подкрепа.

След известно време бе извадил разпечатка на всички разговори през последните 3 месеца, а в нея фигурираше на няколко места забраненият ми номер.

Прибрах се, а той стоеше на фотьойла. Подкани ме да седна срещу него.

 

…Замахна и ми стовари звучен шамар. Ушите ми писнаха. Действаше без да пророни и дума. Мислех, че времето е спряло.

Хватката за врата ми ме насочи към дивана. Отпусна ме и се проснах на него. Раздра дрехите и легна отгоре ми. Треперех. Повръщаше ми се от болка.

Когато свърши, устните му се изкривиха зловещо и най-после проговори: „Обичам те, но ти нямам вяра”.

„Аз също…”, успях само да промълвя през сълзи. Наистина го обичах”

 

 

*”Една обикновена история на една от многото”. Така тази родопчанка описа своята история…

hard admin

*

Top