К`во ме питаш? Цял живот съм на кур*-а

От хората, чиито куфари са вечно стегнати и готови за път
 
Жельо МИХОВ
 
„К`во ме питаш? Цял живот съм на кур-а. На двора, в земеделието, както искаш го разбирай. Все е като нашенската вулгарна дума, въпреки че на френски означава съвсем друго. Години наред работя на нивата, но далеч зад граница-във Франция. Тръгвам в края на зимата-февруари-март, връщам се през октомври-ноември. Почивам за празниците няколко месеца и пак заминавам”, разказва нашенец.
Той не се вълнува от бюджета на държавата, не го вълнуват и магистралите. Неговият път е дълъг и на много километри от тук. Пътят, който го отвежда далеч и осигурява нормалния стандарт за живот, който в родния край е непостижим. Някои палят колата и заминават за село през уикенда, за да превиват гръб на полето в подготовка за зимата, той върти волана хиляди километри заради самочувствието да бъде европеец в България. За да не се замисля за сметки, за оцеляване, за протести, за всичко, което ще вълнува останалите в страшните мразовити месеци. Той е оцеляващият, професионалният бежанец, човекът, който успява да крепи все още икономиката в региона, който никога не въстава, но оцелява.
Като него има стотици, хиляди, цяла планина от професионалисти. Камара на неискащите да живеят на подаяния, а да оформят живота си сами. Така, както смятат за добре. Съвременните герои в най-тъжната приказка на България. Тази за изгонените й деца. Защото няма нито един стегнат куфар на гурбетчия, който да не е напоен поне с една сълза. От мъка, от преглътната обида, от проскърцано със зъби унижение и безсилен гняв.
Но в планината никой не се моли, тя е достатъчно голяма, за да побере болката на мнозина и да понесе още повече. Да се стовари върху съдбите и да ги заглуши, но не й да ги надвие. Тя ражда личности и професионалисти, във всичко.
 
***
 
„Знаеш ли колко е дълъг пътят на носталгията?”, пита нашенец, който от години работи в Гърция. „Четири бири и кило ракия. Толкова ми бе необходимо, за да „утоля” емоцията докато премина близо 1000 километра до родния край при поредното ми прибиране. Лашкам се в автобуса и пия, нямащ търпение да се върна там, където не ме очаква почти никой. Там, откъдето отдавна приятелите ми избягаха. Там, където ме очакват само най-милите спомени и малцината останали близки до сърцето ми хора”, разказва 33-годишен мъж и посяга към чашката с узо, седнал с приятна компания в своя квартал, в града на сърцето му-Кърджали. Върнал се е скоро от Гърция. Само след дни ще замине пак на юг.
„Ти чувстваш ли се бежанец?”, му задавам въпрос.
„Бежанец? Не, не знам. Не съм се замислял. Аз съм си аз. Родината ми е България, но вторият ми дом е Гърция. Така чувствам нещата. Работя там, но винаги мога да се прибера тук”, казва родопчанинът.
Заминал е за южната ни съседка през 2005 година. Тук е работил като охрана, търговец по пазарите…
„Защо замина?”, следва въпросът.
„Безпаричие. Сам реших и го сторих. Тръгнах без много размисъл. Нямах уредена работа, не знаех език, но ме водеше борбата за живот. Всичко е борба. Тогава тук не бе възможно оцеляването, а то не е само в покриване на сметки и храна.
Отидох на юг. Надолу, към Каламата. В началото ми беше много тежко. Много мъчно. Не говорих гръцки, още в самото начало поисках да се връщам, но стиснах зъби и продължих да се боря. Постепенно започнах да се оправям. Работих каквото намеря. Общ работник в строителството, почиствах къщи, какво ли не. Плащах 300 евро квартира, останалото ми стигаше за един сравнително доволен начин на живот.
В началото.
Постепенно се научих да говоря езика. Правех го в движение. Сменях работата една след друга. Все за повече пари. Започнах да правя магистрали. Строител на гръцките пътища! Изкарваха се доста пари. Установих се много по-добре. Позволявал съм си да ходя по кръчми, барове и т.н. През почивния ден си пускам българска музика, наливам си питие, правя салата и все едно съм си у дома. Как свирят по уредбата Петър Ралчев и Апаза само! Като ги слушаш в чужбина, звучат още по-красиво. Надъхват те дори в най-трудните моменти. Един път дойде комшия грък да ми прави забележка за силната музика. Викам му: „К`во искаш, бе? Ти кога си слушал такава музика? Даже пари трябва да ми дадеш заради звуците от акордеона на Ралчев и кларинета на Иво Папазов, маляка!”.
Така беше преди да дойде кризата. Не че е по-зле от нашата. Нищо подобно, но заплатите започнаха да вървят надолу, става все по-трудно. В смисъл, че животът се превръща само в работа за оцеляване. Като в България. Бачкане за сметки и храна. Това не е живот.
„Смяташ ли да се върнеш завинаги у дома?”, питам.
„Нищо не е завинаги, но да, искам да се прибера. Липсва ми много родния край. Носталгията никога не напуска човек. Красотата, спомените, дори приятелите. Ах, а те се разбягаха по цял свят. Все по-трудно се откриват по нашенско. Пръснати са навсякъде. Какво стана за тези години? Безпаричието пороби всички. В чужбина си чужд, у дома-също. Няма близки. Обедняваме и на приятели, което е още по-страшно и от 300 лева заплата”, казва родопчанинът.
Следва въпрос: „Колко му е нужно на човек, за да не стегне куфарите и да живее в Кърджали, да речем?”.
„Ако е сам, 700 лева са достатъчни. Така смятам аз. Говоря за сам човек, иначе за едно цяло семейство е просто кошмар. Тогава и музиката и алкохолът не може да ги избави от черните мисли. А те май са в главите на повечето нашенци тук. Изнервени, намусени, мразещи всичко, дръпнати. По псувните ще ги познаете кой на какъв хал е, дето се вика”, отговаря гурбетчията.
„Ще се върнеш ли?”, питам.
„Да, стига да има работа тук. Цялото съществуване е свързано с оцеляването. Ако няма работа, какво да правя? Нищо! Тръгнах от нищото, не искам да се връщам в него. Но работа за 300-400 кинта не е работа. Иначе оставам. Сега ходих да търся препитание в Комотини. На час път. Намеря ли там хляб, е просто чудесно. Работиш 5 дни в седмицата, после се прибираш за уикенда, за да харчиш тук. Това е вече перспектива. Хем надница що-годе като в Европа, хем у дома. Знам езика, работил съм какво ли не, няма проблем. Не ме е страх от нищо, само човек трябва да се труди и да получава заслуженото за това. Ако не, отново не се плаша. Тръгвал съм много пъти от нулата. Всичко е борба, мога да се боря и тук, ако се налага”, категоричен е младият мъж.
„С други думи куфарите са винаги стегнати?”, задавам въпрос.
„Да, винаги. Готов съм да замина за всяка точка на Европа, стига да има работа. Каквато и да е и условията да са добри. Казах-не ме плаши нищо. Копал съм и въглища, чистил съм и къщи. Дали съм бежанец? Не знам, просто съм от гордите трудещи се хора, които оцеляват в трудностите”, завършва нашенецът, вдига чашата с узо и казва едно „Наздраве!”.
Очите му гледат уморено, разговорът е приключил, а той трябва да приготвя куфарите отново за пътуване на юг. А може и в друга посока. Стига да има работа, нашенецът не се плаши. Поне не лесно.
 
*cour (кур) на френски означава двор
 
 
На снимките:
В чужбина също е само работа, просто е по-добре платена”, показва ръцете си родопчанин
Маса преди изпращане на поредния нашенец зад граница
Наздраве с гръцко узо и български айрян
hard admin

*

Top