Наша манджа – малко политика, зъби и лъжица!? Не е важно в Европа, а кой е по-по-най в панелката

Наша манджа-малко политика, зъби и лъжица мизерия

Странно е как на такава малка територия и с толкова редуцирано последно време население, може да съществува толкова голям заряд негативизъм и омраза? Мистерия, която, като че ли най-точно си обясняваме с онази притча от прехода-за българския казан в ада. Или за онази колко чудно хубаво е, когато на комшията му е зле. Само дето нещата не са много – много за завиждане, но пък нали „чуждото все е по-сладко”?
Планината пази своите тайни. А, най-голямата от тях е тази за оцеляването на хората в нея. Родопите са беден регион с богати душевно хора. И не съвсем. Бъдещето там винаги е в различни краски. Ивицата на далечния хоризонт мени всички нюанси на дъгата, а из баирите се налучква точния цвят само при… предизборните вълнения. „Цветният вятър” на промяната задухва две години след даден вот и пластовете започват своето пренареждане. След тютюна, чушките и картофите, май почвата е подходяща за всички видове политически култури. Същевременно регионът дава и гръбнака в земеделието и различните видове услуги в… надрасналите личните политически въжделения народи зад граница.
Гурбет, партии, всеки стиска своя фиш в живота и се надява на печалба. Съдбоносната партия комар. Завърналият се от чужбина гледа отвисоко комшията в квартала, който пък вече е достигнал началнически висоти след успешен политически зар. Наглед различни съдби, но са люде, застанали на равна нога. И единият, и другият са рожби на една мизерия, но и двамата мислят за другия с „Ха сега, къде съм аз, къде си ти, извинявай?”. Колко малко е нужно, за да разберем онази тайна на живота в Родопите. Малко късмет, малко политика, стискане на зъби и супена лъжица мизерия.

От редакцията


„Царе и Ганьовци”-пиеса само с главни герои

Не е важно в Европа, а кой е по-по-най в панелката

Жельо МИХОВ

„Какво ме интересува дали в центъра е тъмно, пред нашия блок нали свети уличната лампа? На тези в централната част на града дали им пука за очуканите улици между блоковете в крайния квартал, а? Непукизъм и за едните, и за другите. Това важи за хората в един малък град, живеещите на една улица, дори и комшиите на една площадка. Това е цялата държава. Никой не го боли „онази работа“ за останалите. Все едно някой от Светулка да се загрижи за проблемите на Видин. Всяка част си има своето битие и ритъм. Едните казват „да ви имаме заплатите”, другите отговарят „еб.си спокойствието при вас”.
Така говореше представител на съвременните номади, за когото държавата е едно голямо село, а обикалянето в търсене на препитание по големите градове, е като навестяване на съседна махала.
Всяка една община в страната представлява детайл от представителна извадка на цялото общество. Под общия знаменател влизат всички етноси, а една характерна особеност е присъща за тях-изкуството на оцеляването. Това е крайъгълният камък на успешния етнически модел в страната, колкото и много политически елементи да го оспорват, приписвайки тези постижения на собствените си възможности.
В дефинирането на думата „интеграция” след Втората световна война се посочва: форма на интернационализиране на стопанския живот; съгласувано развитие и взаимноизгодно икономическо сътрудничество между различни държави. В дълбините на чисто българските конотации, демек: без значение кой какъв е, трябва кинти да се правят. Ако не задружно, то поне взаимствайки от опита на ближния. Като се добави и другият природен феномен на „мат`ряла”-завистта и направо бетонираме етническия модел. Тук оцеляването се е превърнало в житейска философия, а всеки отделен физически елемент е достоен да напише свой труд и заформи течение в чисто нашия си феномен на съществувание.
Родопите са встрани от всякакво напрежение между отделни етноси. Задругата на тълпата в общото гюбре е изглежда по-силна, както впрочем и мечтите за добър живот.

Тук всеки втори е бил зад граница да заработва, а всеки трети е потенциален гастарбайтер.

Мечтата на прибиращия се от гурбет е да влети с новата кола по светло в родното село, защото нито един чифт очи няма да пропусне лъскавата гледка. На мегдана пък ще цъкат и следващият размечтан черноработник ще е готов за път. И ще му стане яко. Сега той не е Милко Козаря от Северна Гърция, нито Ахмед Мияча от Хага, нито… , нито… Сега той е Тариката от Запада, който се е върнал с еврата и поне до по-следващия петък ще е блян в очите на местните моми. Нататък зависи от темповете на харчлъка, защото трябва да останат и за връщане, че знае ли се? Пак може да се наложи да търси ония кюрди за евтината, мирлизлива квартира, докато изскочи отнякъде оферта да лепи плочки в банята на далечен техен братовчед и току виж, отново успее да се премести на по-приветливо място.
В същото време тузарските „чупки” никак няма да се харесат на местния актив „патриоти”. Те, не че особено са влюбени в Родината, ама поради липса на поле на изява зад граница, са започнали упорито да псуват всичко чуждо. Конфликтът ще е неизбежен. Разбира се, всичко ще се уталожи, когато спаднат …отоците по телата и всички отново седнат на една маса и се започнат разговорите. За нещата у дома, за бягането към по-големия град, за чужбината, за парите и акъла…

„Махай се от село, тук само мазоли по ръцете”

„Ако някой преди 15 години ми бе казал, че окопаването и грижата за селския имот всъщност е инвестиция в бъдещето, щях да му се изсмея. Давам му мотиката и му казвам: „Аре отворен, взимай оръдието на труда и почвай!”. Уикенд сред природата, свеж въздух и други релаксиращи мероприятия. Много филми гледаме. Поддържаме наследствения имот, който въпреки всичко, все повече рухва. Едно направиш, друго вече „въздиша”. Тежат си годините. И накрая, остане само градината, естествено, заради варенето на ракия, зимнина и т.н. Пък то-поддържаме всъщност, златна мина. Бе, кой да се сети, че на европейците ще им хрумне да идват в опустелите ни села?”.
Така разказва нашенец, продал преди години имот в красиво родопско селце. „Ние, децата ни, комшиите, всеки гледа да напусне малките градове, че да бяга нанякъде с повече възможности. Без значение тук или зад граница. Търсим добри доходи, устроен живот, висок стандарт, бъдеще за децата. Мислим си, че това е главното за човешкото добруване. Питаме се как да го постигнем. Решението вече го казах-багажът и в друга посока. Все нещо ни пречи, някой е виновен. Все пътят ни се струва прекалено дълъг и стръмен, лъкатушещ, вечно с препятствия…. И се отърваваме от пречките. Продадох малката селска къща барабар със земите. Няма вече ракия, ама нали ще го раздаваме оттук нататък баровци-има магазини за всичко. Беше преди около 15 години. Замина наследството за жълти стотинки.

Няма асфалт, но японецът е запленен

Наскоро ми се случи, отивам на гости в едно подбалканско село. В местната кръчма имаше един японец. Пие с останалите и сглобява разни смешни изречения на български. Домакините ми обясниха, че били семейство пенсионери. Купили преди няколко години къща в селото. Домъкнали се чак от Япония, за да си харчат тук пенсиите. Много им харесвало. Тихо и спокойно. Бре, какво намират толкова в тази тишина? Дупка до дупка по улиците, а асфалтът може би е поставян по време на Априлския пленум на партията. Лятото в горната махала я има вода, я няма. Всяка гръмотевица е сигнал за режим на тока, телевизорите се скапват, никой не поема щетите… И пак тази тишина и спокойствие, за което говорят! Тия на улицата ли са живели досега, че се възхищават толкова? Оказа се, че не. Работили са цял живот в големи компании, на отговорни постове, натрупали са солидно състояние и сега… айде пак тая тишина тяхната. Те, местните бекове, крещят ли крещят в тая кръчма срещу политици, закони, цени, данъци, докато собственикът не надуе „Веселинката” и страстите минат в друга насока. На японеца обаче му било голям кеф, ми казаха. Местните го навикнали на ракиджоса и оня през вечер се прибирал фиркан. Много му харесвало. Като разбрах обаче що луда пара е броил за новия си дом и лошо ми стана. Бре, тоя слязъл от кон на магаре!

Ние ли откачихме през тези години, те ли?

Това бе първоначалното ми впечатление. Като се прибрах и почнах да се интересувам какво става с имотите из нашенско. Ми, то се скъсват да купуват всякакви-англичани, холандци и какви ли не. И колкото по-диво е, толкова по им харесва. Абе, верно, аз имане съм копал навремето! Сега трябваше да избухна на имотния пазар. Но си мислих: тая съборетина овреме да я продавам, че беля на главата. Кой да ми каже?! Нали бих му се изсмял. Ей, ние ли полудяваме, че бягаме, или тези нещо ги пере съчмата?! Шиткаме селски имоти и се тъпчем в панелките, ръгаме се по някакви евтини маркети като невидели, а тези вършат точно обратното. А уж, гоним ги. Объркана ни е нещо цялостната философия. Като нищо ще съжаляваме после. Френски фермер да си продаде имота сигурно трябва да е затънал комарджия. Родопчаните пък продават като за световно. Ние сме винаги разделени. Селяните вече не щат да са селяни, гражданите искат да са по-граждани, едните се пъчат пред другите и вирее една масова комплексарщина, че всеки е нещо по от другия. Хеле някой като се върне от гурбет и става нещо страшно. Оня пък ги надминава останалите. Може всички пари дето е кътал да хвърли по някоя S-класа четвърта ръка, ама трябва да се издуе пред останалите. И става едно чудо на чудесата. Една драматизация за Бай Ганьо дето всички са в главната роля. Войната на пъчльовците или кой е по-по-най в панелката. Селото никога не напуска някои индивиди по нашенско. Но пък те са го загърбили окончателно. На тяхно място жив интерес към бърчинките имат чужденци. Да им се чудиш. Редовното чувство на сиромаха-„Тия или ни цакат нещо, или отдавна са минали по пътя, по който ние сега се състезаваме с тях”. И в двата случая ние бичим в панелката и на опашка в „Лидл”, а тия при тишината и спокойствието. Те живеят кротко, ние се трепем в пъчене с техните коли-коя там употреба”…

На кварталния тарикат, компанията му пречи

„Оня ден майка ми вика да съм внимавал с българите, че можели да ме вкарат в затвора”, каза Тъмния и хвърли автомобилната гума в огъня. Черният пушек бързо се понесе над плетената ограда на градината край Арда. Всички останали се отдалечиха от дима. Бяха около десетина души, все комшии, познаващи се от години. Барбекюто в близост до Водното огледало бе приключило, както и дървата, затова Тъмния бе изтичал да донесе от мазето си допълнителен светлинен ресурс. Наричаха го така, защото прякор Черния не носеше достатъчния финес, с който мъжът успяваше да се измъкне от всяка напечена ситуация. Като сянка в мрака.
„Ти сам се цаниш на търг да те разиграват различните пандизи, после други виновни, а?!”, му викат засегнатите етнически. Кварталният бегач само отпи от патрончето с водка и не отговори. Вече бе лежал и мечтата му бе никога да не стъпва обратно там.
Иначе беше работлив. Хващаше всичко, за което се плаща, но не бе упорит в търсенето на препитание. Затова обичаше да попипва из мазетата на други блокове. „Това беше едно време. Вече не ща да се занимавам с глупости. И жената казва, че ако пак вляза, никой повече няма да ме погледне.”, заоправдава се той. Малко преди баща му да го придърпа в Германия обходи избата на свой комшия и поради неналичието на други ценности, отмъкна 20 кила домашна ракия. Нямаше как да я изпие цялата и реши да продава. Търговски бе издържано докато не пробута две шишета на собственика й. Онзи си разпозна реколтата и Тъмния не се вясна месец по махленските гаражи, превърнати в магазинчета.
„Сега в Германия как е?”, го питат. „Тука ми е по-хубаво. Поне всичко за мен си беше. Там работя, а баща ми взема надницата. Дава ми по 10 евро на ден, за да не съм обикалял и пръскал за дрога и други работи. Да си бях стоял в квартала, ама пак поне за децата се събира пара. Ако бях сам, нямаше да мърдам от България. Щях да живея дет` се вика от „бързия трафик” само”, разяснява Тъмния. Последното понятие означаваше връщане на метали в пунктовете за изкупуване. Беше доцент по разпознаване на различните материали, смятайки печалбата още преди да ги е докопал и върнал.

Вечно бачкащият безработен

В привидното си лентяйство дори веднъж го наеха за един ден от Общината. Пристигнал в махалата някакъв служител и търсил човек за смяна на счупени дъски по въжения мост. Тъмния захвърлил веднага кафето, изразявайки нескрит порив да е полезен с труда си на обществото. Разправяше, че му обещали 40 лв. за справянето с двадесетина кофти дъски на съоръжението. В края на начинанието бе недоволен. Дали му 30 кинта, но това не била единствената загуба. Докато ковал по моста му станало горещо и си свалил коженото яке-германска пратка от баща му. Вързал го на предпазната ограда и продължил да действа с пот на чело. Когато приключил обаче, якето вече било изчезнало.
„Това какво е вече? От мене да крадат, от мене?!”, дивеше се тогава, изцъклил очи Тъмния. „Не само това, ами се прибирам и викам на оная вкъщи „На ма, виж работих, пари нося”. Ответът на жена му обаче бил върхът на „наглостта” с: „Циганин лъжлив, продал си якето, срам нямаш от децата даже!”. Разправяше, че й забил юмрук в бъбреците, а тя избягала в другата стая при майка му.
Сега на махленския лекоатлет му било по-добре уж зад граница. И в квартала намаляха похожденията из избите.
А Тъмния иначе звъни понякога от Германия. На онези, съкварталците си, дето майка му си мисли, че що вкарат в затвора.

Европа не ни обича, ние пък мразим себе си

По странен начин нашенецът вижда Европа. Старият континент също, особено когато е ведно със съжденията на определени единици.
Преди доста време в свой коментар в западен вестник, един бивш холандски депутат заяви, че източноевропейците и най-вече хората на Балканите не са допринесли с абсолютно нищо за културния облик на Европа. Статията започва с цитат от негови познати от Конго, живеещи в Брюксел: “Балканците в Белгия? Това не са бели хора!”. След като едни африкански пришълци са разбрали, че голяма културна пропаст дели Западна Европа от Източна, какво остава за останалите, пише холандецът. Според него Европа почва след моста над Неретва в босненския град Мостар. “Никой на Балканите не знае какво е костюм на “Шанел”, готварското изкуство на Бокюс, Пипи Дългото чорапче, английските градини, есетата на Монтен, играчките на “Лего”, пише холандецът, призовавайки разширението на Съюза, особено в тази част от континента, „нямаща нищо общо с Европа”.
Намерил се естетик да променя границите на стария и вече тотално обременен континент! Всъщност, говорим за един чичо с побелели коси и натрапваща хомосексуална визия, чийто културен доминант в съжденията за превъзходство е някакво Пипи с дълги чорапи. Та, същата луничава девойка се хвалила пред аверите, че баща й бил негърски крал. Естествено слабите ни балкански познания по сексуалните влечения на скандинавските народи биха захвърлили подобна проблематика по опасно наклонената фройдиска плоскост, ама те нали си я разбират-в смисъл, побелелите коментатори със залязваща политическа кариера. Същият свързва европейския апогей в строителството с „Лего”, дюсдисването с „Шанел”. В нашата махала аналогичен случай. Един пич, като се напиеше и редеше пред мадамите: „От де си, не ме еб.. въобще. В панелка ли живееш-срутвам я, с „Вересачи” ли си-късам го със зъби, искъм тъ!”. Е, сега кой не е напреднал? Въпрос на употреба и злоупотреба, пък дали с дрога или алкохол-всичко зависи от коя страна на моста в Мостар си…
Всеки един наш политик би ошамарил въпросния хомосексуален коментатор от сваленогащестата в битието си Холандия, ама ни един не би реагирал дипломатически правилно на подобни незадоволени бръщолевения. Що? Това е въпросът, но тъдява не се срещат датски принцове да си го зададат. Нашите навличат комплексарската одежда навън, но само у дома нахлузват хермелиновата „за слава пред простолюдието”. Съгласяват се с всичко, не дават ухо на неудобното, когато трябва да говорят-просто мълчат и обратно. Манталитет. Среща се и у неграмотната шивачка в цеха в Горно наливане, и в кабинета на някой министър.

На снимката: Нови сгради, автомобили и същия квартал
hard admin

*

Top