Обществото се самоуби с мълчанието си

Сами създадохме демони, тишината ги отгледа

Биографията на работещите родопчани е богата. Като се тръгне от нивите, та чак до някой офис зад океана. Трудовият ареал на нашенци заема територия, по-голяма от империята на Чингиз хан. Компетенциите им – също. Въпреки това, регионът на Родопите тъне в мизерия, заплащането е едно от най-ниското, а оцеляването може да се ползва като сюжет на филм, който с право да се бори за Оскар. Нивите започнаха да пустеят, големите заводи фалират, част от малките предприятия го карат само на книга, а балът на всеки абитуриент е едно голямо „Сбогом” и на Отечеството…

Това е от години. Никой обаче не се възпротиви на случващото се. Прие го, прегърна го, целуна статуквото като Юда, с тази разлика, че предаде само себе си.

Работното място на кърджалийските металурзи стана площада. Години след като започна началото на края за гиганта ОЦК. Сметките за ток се вдигат всяко лято, но след лета мълчание, едва сега недоволните въстанаха. Ножът опря до кокала? Дори тишината има своя предел? Както и крясъците. Няколко протеста и всичко отмина. Кой с изключен ток, кой на разсрочено плащане, но ще си плати, както винаги. Малка демонстрация на общество. Впрочем, както във всичко. 

Златоград се вдигна на бунт срещу бизнесмени-биячи. Тормозели цял град от години. От години развиват и бизнеса си там. Вероятно дават и хляб на местни хора. Търпели, търпели и рипнали. Конфликтът имал 12-годишна предистория! Къде беше обществото толкова време?

ОЦК затъва от началото на ерата „Захариев”. Металурзите скачаха на бунт, когато им забавяха заплатите с няколко месеца. Ръководството им пускаше по един аванс „за хляб и лютеница”, синдикатите ги увещаваха да не рипат и машината „Захариев” продължаваше коварния си план. Години наред. Докато каруцата не се обърна в дерето, а наблюдаващите отстрани не скочиха като ужилени да търсят права, заплати, нов собственик и нов, работещ завод. А бяха купени само с аванси…

Сега едните искат справедливост, другите желаят да хващат автоматите. И двете страни говорят за мафия, срастнала се с държавата. Достигат дори до по-далеч. Наричат самата държава мафия. Обвиняват всичко и всеки.

„Всичко е загубено от 1991 година насам. Но един ден заводът ще проработи”, изрича висок, слаб, брадат мъж по време на протеста на металурзите в Кърджали. Той е сред множеството. Думите му са по-скоро отговор на собствените терзания и мъчителни въпроси. Тотален крах пред действителността. Погледът му е мътен, мирише на алкохол, а от него звучи музика. Някъде из джобовете на коженото му яке вероятно е мушнат мобилен телефон, от който кънти песен на Висоцки. Мъжът се олюлява и от време на време извиква по някоя дума, по-високо към околните си колеги. Убеден е, че заводът ще проработи някой ден. Така дума наоколо. А Висоцки не спира…

Години мълчание, страх, тишина и надежди. Сега иде ред на автоматите, бунтовете, алкохолът и неразбраните слова на Висоцки овреме или пък… Абе, майната му, каруцата вече е обърната. Сами създадохме своите демони. Те се родиха от тишината. Сега пак са тихи, но някак си-непобедими.

Амин.

 

„Родопи voice

hard admin

*

Top