Садулла Хайрула – непокорният, който се опълчи на Тодор Живков

Да пишеш срещу комунизма днес е модно. И лесно. Даже изгодно.
Не така стоят нещата в България обаче преди 28 години, когато режимът на Тодор Живков е в силата си.
През 1985 г. един дребен, крехък на вид човек си позволява да обяви комунизма за равносилен на фашизма. Той пише до Живков писмо, в което заклеймява като погрешна политиката за насилствената смяна на имената. Пише анонимно. С ясното съзнание, че рано или късно ще бъде арестуван. Този човек се казва Садулла Хайрула. Той е един от 27-те български турци, съдени в Кърджали заради съпротива срещу т. нар. Възродителен процес. Само още четирима родопчани са се осмелили, макар и анонимно, да реагират срещу политиката на комунистическата партия.
В обвинителният акт, издаден на 4 септември 1985 г. в Кърджали, Окръжна прокуратура го сочи като „враг на държавата“. „С цел да създаде затруднения на властите в Народната република, разпространявал писмено клеветнически твърдения, застрашаващи държавния и обществен строй в нашата страна“.
Човекът срещу когото застава държавната машина, не е случаен.Той е в зряла възраст, надхвърлил петдесетте. Ползвал се дълги години с доверието на Българската комунистическа партия. Бил е активен деятел на Работническия младежки съюз. Агитирал за народната власт в района на село Стремци. Възхвалявал Георги Димитров, като радетел за правата на малцинствата. Заемал е ръководни длъжности в комсомола. Става член на БКП през 1954 г. Като учител изпълнявал партийната повеля да образова своите сънародници по селата. Бил домоуправител и доверен човек на МВР.
Всичко се обръща за ден, когато принудително го карат да смени името си с българско през мразовития декември на 1984 г. От Садулла Хайрула той става Сево Емилов. Решава, че Партията е в заблуда, че Партията греши. Според него ръководителите на БКП трябва да знаят за недоволството сред българските турци. На т.нар. Възродителен процес трябва да се тури точка. Насилието трябва да спре.
Първоначално пише до Първия секретар на Окръжния комитет на БКП Георги Танев и до шефа на Окръжното управление на МВР в Кърджали ген.Атанас Кадирев . После праща люто послание и до държавния глава Тодор Живков. Написал общо шест писма, размножени с индиго в 17 копия. Той вини властите за насилствената асимилация и пита: ”В този свят само българи ли има? Другарите българи – хората от тоз род вина си нямат – вината е Ваша!.”
Обезсърчен от това, че Комунистическата партия не само не се отказва от идеята за единна българска нация, но и засилва натиска срещу турското население, той прибягва и до заплахи. Смята, че ще респектира виновниците за т. нар. Възродителен процес. Пише до Първия секретар на БКП в Кърджали, до шефа на МВР и до Окръжния прокурор: ”И с тези няколко думи искаме да ви съобщим – лесно няма да се отървете, може би със закъснение обаче ще бъдете: УБИТИ – застреляни с тези трите най-големи фигури чобани – Танев, Кадирев и прокурора!”
За Садулла Хайрула тези хора са главните виновници. Той пише до тях, че са върнали България петдесет години назад. Че българският народ се срамува от своите комунистически управници, заради насилието над братята турци.
Очаквайки да бъде арестуван Садулла Хайрула готви специален завет към поколенията. Той призовава своите деца и внуци да помнят, че са турци и да не забравят имената си.
„Писах тежки думи. Но на прогресивните хора приляга да кажат истината“, споделя приживе дисидентът.
Реакцията на тоталитарния режим е светкавична. На крак е вдигнато цялото Окръжно управление на МВР в Кърджали. ”Другарят” Тодор Живков лично иска да бъде заловен авторът на анонимните послания. В Окръжното управление на МВР се създава специален отдел към Държавна сигурност, който да издирва недоволните, пишещи писма до институциите. За негов шеф е назначен Минчо Минчев, известен с политическата си дейност след Десети ноември. Ще припомним, че той е един от създателите на ОКЗНИ и Отечествената партия на труда. Според осведомени именно Минчо Минчев разкрива Садулла Хайрула. Това става по две линии. От една страна сравняват почерка от писмата с този от домовата книга, попълвана от Хайрулла. Засичат и негови писма срещу шефа на оловно производство в Оловно – цинковия завод Светлин Чардаклийски. Почеркът съвпада и “врагът с партиен билет” е задържан.
Арестът се извършва показно. Четирима служители на Държавна сигурност влизат в цеха за оловно производство на завода. Питат кой е Сево Емилов. Посочват им го.
„Двама ме хванаха, един от лявата, друг от дясната страна. Вързаха ме на “веригата”, разказва Садула Хайрула.Всички негови другари гледат безпомощно. Товарят го на милиционерския автомобил, както е с работните дрехи. И го откарват в милицията. Поставят го сам в килия. Два дни никой не го търси. Никой не му казва и защо е арестуван.
След дни на очакване го привикват на разпит посред нощ. Разследва го полк.Тодоров. Той е командирован от Главно следствено управление.
„Първият разпит бе по тънки въпроси. Мина меко“, споделя дисидентът. Той определя Тодоров като добър човек. Двамата се разбират без много приказки. Турчинът Сево разказва на българина Тодоров, че неговите сънародници са против Възродителния процес. Че партията греши и трябва да промени политиката си. Ръководителите трябва да знаят, за да слязат сред народа и да видят неговите настроения. „Марксизмът – Ленинизмът направи много добрини на турците. Грешките на партията могат да доведат до събития, като в Унгария, Чехия и Полша“, предупреждава Садулла Хайрула.
Процесът трае половин година. Сево Емилов е осъден на 4 години и 10 месеца затвор и интерниране за три години в село Брусарци, Монтанско. Лежи в Старозагорският затвор.
И тук не седи мирен. Той е един от организаторите на протестната акция по случай Международния ден за правата на човека на 10 декември 1986 г. Инициатор е пожизненият почетен лидер на ДПС Ахмед Доган, който излежава присъда в същия затвор. Сред съзаклятниците са Халил и Мюмюн от Момчилград, Исмет от Ардино.
Не им е разрешено да говорят свободно. Милиционерите ги държат под око. Разбират се с мимики:
-Никой няма да яде !
-Кога?
-Утре по обед.
-Защо?
-Ще протестираме!
-Кой ще е отговорникът?
-Ахмед Доганов.
На 10 декември 1986 г. от сутринта работят в дърводелския цех. Прах. Боя. Химия. Завеждат ги на обяд. В столовата масите са подредени. Столовете също. Храната е сипана. За всеки има чиния. Всички сядат по местата си. Ахмед Доган удря с юмрук по масата. Затворниците стават. Манджата седи. Никой не хапва. Пет, шест минути цари мълчание. Милиционерите от охраната се опитват да ги накарат да се хранят. Никой не се подчинява.
Веднага от Окръжното управление на МВР идват началници. Започва разследване на заверата.
Началникът на затвора привиква бай Садулла. Ходи нервно из стаята. Затворникът е нащрек. Питат го кой е организирал протеста. Отговаря, че е спонтанен, за отбелязване на Международния ден за правата на човека. Получава юмрук в лицето. Пада на земята. Изплюва два зъба. Изправят го. Пак го бият. Не издава другарите си. Чува само “Ставай! Вашата мама!”.
Началникът нарежда да го затворят в единочка. Килията е в подземието на затвора. Дълга е 1,20 м., широка 0,60 м. Има една дървена седалка. Нито нар, нито дюшеци, нито одяла. Стените не са измазани. Бетонът е оголен. По него сълзи вода. Не можеш да се облегнеш. Няма как и да спиш. Ходиш по нужда в кофа. Смърди.
Посред нощ под вратата пускат дузина плъхове. Животните не ги е страх. Отпъжда ги. Те пак се връщат. Ако си заспал, ще ти изгризат ушите. Затворникът прекарва пет безсънни нощи в компанията на гризачите. В съседната килия е Ахмед Доган.
На шестия ден заедно с почетния лидер на ДПС и другите организатори ги откарват в Софийския затвор. Тук за малко остават насаме с Доган. ”Да не сте проронили дума! Не знаем кой го е направил! Не сме чули нищо!”, инструктира ги лидерът им.
Следва интерниране в Брусарци. Тук го заварват Майските събития от 1989 г. Децата му се обаждат на път за Капъ куле. Той ги зарича да емигрират в Турция. Да не тръгват за Швеция или Австрия.
Международния натиск върху България е силен. На 25 май заедно с други интернирани го освобождават. Привиква го милиционерът, при който се разписва всеки ден. ”Свободен си!Прибирай си багажа!”, му казва служителят на реда. Първата му работа е да каже на жена си. След това тръгва да търси кола за Кърджали. Секретарят на общината Тодор Тодоров се опитва да му помогне. Отиват при един, втори, трети. Никой не е съгласен да пътува до Кърджали. Хората са чували слухове, че турците в Източните Родопи колят българите. Че мюсюлмани и християни са се хванали гуша за гуша. Отиват при леля Елена. Тя скланя сина си Йордан да откара интернирания до Кърджали. Семейството на бай Садулла оставя в Брусарци дюшеци, одеяла ,посуда. Зарязват и нивичката с картофи и лук, която грижливо са обработвали. Първата спирка в Източните Родопи е родното село на Хайрулла – Горна крепост. Пристигат посред нощ. Тук го посрещат съседи и роднини. Комшии канят Йордан да влезе в дома им. Той първоначално отказва. Непрекъснато се оглежда. Нащрек е. После скланя. Но не хапва нищо от трапезата. Опасява се, че ще го отровят. Хващат пътя за Кърджали. Пристигат призори. Масата в дома на Садулла Хайрула не е раздигната. Оставили са я децата му, преди да тръгнат за Турция. Той твърди, че са били прогонени за часове. Йордан отказва да влезе в къщата. Разплащат се. Младежът си тръгва за Брусарци. Майка му заръчва да не остава в Кърджали.
Шест месеца Садулла Хайрула прави опити да си изкара задграничен паспорт. В писмо оставено от децата му се твърди, че в МВР са платени паспортите на бившия затворник и неговата съпруга. Бай Садулла иска среща с шефа на “Паспортна служба”. Разкарват го месеци наред. Пъдят го от сградата, като го карат да чака в градската градина. Лишен от работа и средства, той решава да влезе при началника на всяка цена. На 17 декември става рано. Заедно със съпругата отиват в “Паспортна служба”. Милиционерът ги спира. Дърпа Садулла за палтото. Опитва се да го избута от салона. „Застреляй ме, но аз ще вляза“, казва бившият затворник. Отваря вратата и застава пред милиционерския шеф. „Дойдохме да обясним нашето положение“, казва отчаяният човек. Разказал за паспортите. Оказало се, че парите са изчезнали. Началникът се опитал да го отпрати. Бай Садулла седнал на земята.
„Не мърдам! Стреляй, ако искаш“, казал дисидентът. Шефът променил тона. Посъветвал го да плати таксата. И обещал съдействие. От съседи политзатворникът взел 280 лв. Внесъл ги в Спестовна каса. Отишъл с квитанцията в милицията. От там му извадили паспорта за един час.
На 18 декември, десет дни след Международния ден за правата на човека, той заминал за Турция с жена си.
Тези дни се сбогувахме със Садулла Хайрула. Дойдоха да го изпратят приятели от целия Балкански полуостров. Той почива там, откъдето е тръгнал – село Горна крепост, Кърджалийско.
Георги Кулов

hard admin

*

Top