Синдром „Безработица” – силна треска и чужд илач

„Знаете ли, като видя някъде да се говори за пострадал нашенец в чужбина и сърцето ми се свива. Защото знам, че вероятността да е някой от Родопите е почти на 50 процента. Толкова много гурбетчии прати планината, толкова семейства останаха разделени, толкова деца растат с родители, познати от компютъра. Добре, че поне могат да се видят, ще се забравят иначе”. Думите са на жена на средна възраст от източните склонове на планината на Орфей. Много от роднините й са зад граница, тя е тук. Те работят за 700-1200 евро, тя за 400 лева. Те са от много време там, тя-цял живот тук. В кризисното време я успокояват уверенията на близките, тръгнали на гурбет-„Останеш ли без работа, ще дойдеш при нас. Ако трябва 6 месеца ще стоиш докато си намериш нещо, но няма да се връщаш”.  „Мога и тук да си започна друго, къде да ходя, то мина времето дето трябваше да се вземат такива решения”, казва родопчанката и гледа в земята. Тя не вдига взор към хоризонта, когато говори за бъдещето. Търси упование в коравата земя, нашата, тази-дето всичко е някак по-трудно.
М. В. 40 г.
„Случват се такива работи. Трябва обаче да се погледне философски на нещата. Не съм свикнала да оставам без работа и затова подходих именно с успокоителното– на всеки се случва. Не правих трагедии и от факта, че трябва да се регистрирам като безработна. Отидох в бюрото по труда и…
Там сякаш всичко е направено така, че да се почувстваш нищожен, още с влизането.
Олющена мазилка на входа ти подсказва, че си попаднал на място, което е за хора “втора ръка”.  В това, че си второ качество се убеждаваш като видиш и опашките пред стаите. На опашката цари мълчание, говорът е шушукане, а опашката реагира като змия на всяко отваряне на врата из коридора. Като змия, обречена да не знае съдбата си, се гърчи и извива. Опашката от хора, които нямат избор.
Когато отидох първия път, идеята ми беше да разбера какво точно трябва да направя. Някак не ми се искаше да вися по опашки докато умалея и в крайна сметка да разбера, че все нещо не нося всички необходими документи. Затова се мушнах в първата стая, пред която нямаше хора и след като ме изгледаха за частица от секундата отгоре до долу, ме посъветваха с монотонен и крайно отегчен глас какво трябва да нося следващия път. След няколко дни съм отново на опашката с целия набор документи и чакам. Пред мен-няколко човека, около 7. Не, че е много, но главно човек трябва да е въоръжен с търпение. Всеки човек стоеше в стаята около половин час, а тези за по-кратко, просто бяха върнати за още документи. След двучасово чакане и аха да вляза, служителите излязоха в обедна почивка. Опашката отпусна редици, но никой не посмя да се разходи, защото се боеше да не му артиса реда…
Чакаш, за да разбереш колко си нищожен, когато си без работа. Без значение платените данъци през годините, които уж са именно за случаи като този.
Служителката вътре бе любезна, факт. Дори из бюрото бяха пръснати брошури, чиято задача бе да разяснят правата на гражданите на Европейския съюз. Гледах ги и се усмихвах изкривено. Висяхме и чакахме за зрънцето надежда-отново да работим. За малкото пари, но поне сигурни. Поне в повечето случаи.
Първо дойдоха помощите. Веднъж обаче пропуснах датата за подпис. Изгубих и парите. „Защо пък точно трябва да се спазва тази дата-ден, час и минута едва ли не?”, попитах. С думи прости, но не директни, служителката ме уведоми, че съм „малоумна”. Аз влязох в роля и поисках обяснение. Тя се впусна в речи, с победоносен поглед „Видиш ли ма, като ти казах, че си малоумна”.
Това с датите и подписите си е безумие. Особено ходенето при така наречен посредник, който би трябвало да ти търси работа. Разбира се, на никого не са предложили работа, но все пак трябва да чакаш няколко часа, за да си поприказваш със служителите. Още „по-забавно” е, че ти пишат някакъв час, но за този час са записани още няколко души. Съвсем по европейски…
„Недей да ходиш повече по такива места. Избягвай ги. Потърси си работа по друг начин. Зарежи я държавата. От администрацията й друго не можеш да очакваш”. Това ме посъветва един приятел. Прав е. Но особено в малкия град освен голямата доза шанс, трябват и приятели, голямо родословно дърво, пък дори и пари…”
В. Г. 32 г.
„Тия двамата хем без работа, хем гладни, хем се пъчат, пък не знаят как да се пазарят за бачкане. Викам им да оставят на мен цялата игра с чорбаджията. „Аз ще разговарям с ръководителя на обекта”, казах. Отидох, рекох му така и така. Човекът се съгласи да работят хамалогията на строежа половин ден за 20 лева. Уредих ги. Те обаче се спазарили малко по-късно за цял ден за 30 лв. Сами си подбиха цената на труда.
А ти, така, между другото, да имаш няколко лева да ми дадеш, че се поохарчих малко тази седмица? Такова бе, да си купя едно патронче. Много обичам да си пия на брега на Арда. Всяка сутрин отивам там към 7 часа, преди работа. Глътвам си шишенцето, гледам спокойната повърхност на водата, влизам във философски самовглъбения и тогава бягам към обекта…”.
Хилавото момче твърдеше, че е един от най-добрите в строителния бранш в тази част на Родопите, а разказът му бе за уреждането на двама негови авери на работа. Уменията си бранеше с дарба за пазарене с работодателя, а смисъла на живота си явно търсеше на други места с по-силен градус. Участваше в изграждането на сгради от основата до покрива, но за собствената си душевна удовлетвореност разчиташе на по-скромното-да превръща пълното в празно. Надлъгваше се с чорбаджии за висок надник, молеше се на познати за няколко лева.
***
Преходът остави странен белег върху цяло едно поколение. Кризата се застоя повече от очакваното, инфлацията също стана чест гост на трапезата. Жертвите на първата гостенка намират ред в списъците на бюрата по труда. Търсенето на работа придобива измерения на златна треска, но с липса на благородния метал. Втората гостенка пък обезсмисля трудовите предизвикателства. Въпреки това „белязани” не липсват. Те вдигат палци като стопаджии на магистралата на своето съвремие. Отдавна са забравили откъде са тръгнали, не знаят и точно къде отиват, но следват пътя. Пишат нови пътеписи с един и същи предговор, а дупките по пътя винаги изглеждат като ланските. Асфалтът ли е кофти или просто се въртят в кръг? Въпросът няма ответ и в дъното на поредната бутилка. Важно е само да не спират своя ход. Така се раждат малките победители в големия живот.
Историите на родопското оцеляване са безброй. От планината тръгват много пътища и кои от кои по-криволичещи. Едни продължават зад граница, други спират до съседната област, трети на село, четвърти просто въртят в кръг. Смисълът на живота не е в крайната цел, а в пътя, по който всеки минава, а докъде ще стигне е въпрос от друга компетенция.
***
Е. Х. 25г.
„Ще споменем нещо за теб, но нека изчакаме малко. Трудно е, знаеш-криза, всеки трепери, пък и избори идват. Имаме нещо наум, точно като за теб, но нали ти казваме, нека да изчакаме”.
След това се мине време, толкова, колкото да разбереш, че трябва да продължиш напред. Това представлява търсенето на работа в малкия град. Преди да се разтворят обявите в местния вестник или да се задзвери човек в интернет, настава „сърчинг” при най-близкото обкръжение-роднини, приятели, познати. Питаш, интересуваш се, въртиш, сучиш и получаваш съвета за режим на изчакване. Стискаш палци. Междувременно пускаш надежди и в нета. CV-та, характеристики, биографии, фермани с възможности и пак чакаш. Накрая може да се стигне и до Бюрото по труда. Последната порта преди тоталната депресия от безработицата. След нея иде „Надежда всяка тука оставете”.
В малкия град, в периферията на страната е стряскащо тежко, освен ако не подбираш. Работа има бол, за целия китайски народ. Разбира се, шефските места отдавна са се свършили, но пък и само за единия насъщен ли да се работи? Като сметнеш за колко хляба стига мизерната заплата и още повече притъмнява пред очите. Естествено, подигравката трябва да е пълна. За тази цел някои фирми изискват уникални възможности от служителите, гарнирани разбира се, с цял набор от съответните кетапи. Това постигна един-единствен ефект-повиши търсенето на дипломите и не в академичния смисъл. А, какво предлагат насреща? Издръжка на държавата и нейните галеници, монополизирали джобовете на електората. Тоест, възнаграждение колкото за сметки, данъци, кльопачка от брошурите с промоции на нацвъканите чужди вериги и надеждата. Надеждата следващия месец парите да са дадени навреме, че и борчовете увиснаха, и нещата си отиват към домашен фалит…
Надяваш се, надигаш чашата и си казваш, че нещата все някога ще придобият и по-различен от сивия цвят оттенък. И докато си кютаме с тази нагласа-хоп пак без работа, пак поредното „чакай, че сега е кофти”. Ми, то кога не е било!?
Сега се сетих. Отивам на интервю за работа. Фирмата е водеща за офис консумативи. Търсят човек за склада. Чакам известно време и при мен идва мъж, представя се набързо и ми дава няколко листа. Това било логически тест. Покани ме да седна и постави часовник. Имал съм 15 минути, за да реша задачките (около 20) и изчезна. Тези ме върнаха в 7-ми клас! Помислих си, че е станала грешка, но к`во толкова-приключих за десет минути и оставих листовете. Помня, че първата задача бе нещо от сорта: ако кола тръгне от точка А при скорост… и срещу нея се движи автомобил с еди-колко си в час, кога ще се засекат и т.н. Мили спомени от изпита за влизане в гимназията. Та, стоя и чакам. Почесвам се и мисля. Мисля и се почесвам. Накрая идва тоя и ми дума: „Ще ви се обадим след седмица”. Не се сдържах и го попитах: „А, класиране ще има ли с оценката? Ако не на първо, мога на второ да вляза. Извинявайте! Съвсем забравих, че още не съм издържал езиковата култура и литературния екзамен”. Тоя ме гледа облещен, ама личи, че не е минавал през подобни гимназиални перипетии, затова благодарих и напуснах. Така и не се обадиха. Явно някой гений тестовик ми е взел мястото на склададжия.
Вървя по улицита и си се хиля. Наум, де. Гледам хората, забързани, зазяпани. Егаси, ей така си я караме от години. Откакто се помня пейзажът с муцуните по родната касаба не е белязал особена промяна. Тук хората ги радват малките неща. Така е съшита човещината им. Хубави хора. Единият няма канализация на село. Никога. Намерил работа в града, установил се тук, роднини му помогнали да поработи и навън, върнал се с пари, купил жилище. Връща се у дома, врътва кранчето и водата потича. Той е доволен. На този човек и три последователни прокоби на маите не могат да променят светоусещането, нито да развалят настроението му. Затова върви със семейството си и се радва.
Ей т`ва си мисля докато обикалям из улиците. На косъм съм дори да прозра, че тук живеят най-щастливите хора на земята. И както си вървя, съзирам обява за продавачки. Лепната е на джама на бижутерия. Стана ми интересно. Питам дали имам шанс? Естествено, че „НЕ” поради наличия на други репродуктивни органи. Намекнах за дискриминация, но безуспешно. Все пак да не напусна в пълно поражение, продължих да се интересувам. Оказа се, че това не е единственото условие. Трябвало и примамлива визия. А това в превод е: съблазнителни форми, кризисно облекло (демек-голотията продава) и задължително владеене на турски език. Добре де, английски не става ли, попитах. Цък, шефът казал така и край. Да му мислят съблазнителните, дето не знаят без превод що значи „Арка сокаклар”. Не, че е кой знае-заглавие на турски сериал, ама като си безработен гледаш и продукции от Босфора дори следобед.
Понякога човек се отчайва. В такива моменти започва да си мисли всякакви отвратителни работи в тъмни краски. Сетих се тогава за оная песен, в която се пееше: „кога ли кучето ще огрее и кучия гъ…”. То и да му светне, хайванът как ще разбере на момента? Антидепресионна простащина му викам аз на това, ама помага. И докато се чудих моя дали го е огрял, чак ме запари изотзад.
Сега бачкам на Острова. По строителство, по където дойде. Понякога пак ме спохождат подобни мисли, но измеренията са несъпоставими”.
Жельо МИХОВ
hard admin

*

Top