Строшени глави, турско кафе и чужди чинии

Хулигани, политика и икономика

Жельо Михов
Тази година на 3 март пак ще пием кафе с отец Петър и районния мюфтия Бейхан Мехмед. Това обяви кметът на Кърджали инж. Хасан Азис броени дни преди националния празник миналата година. От повече от 8 лета битува традицията кметът, свещеникът и мюфтията да пият кафе по обяд, след тържеството за Освобождението на България.
“Правим го в едно и също заведение, където сядат и българи, и турци. По този начин заявяваме колко е важно разбирателството и добруването между всички жители на този край. Без разлика на религиозна и етническа принадлежност”, казва още градоначалникът.
Няма такъв град в страната, където лексиката да е толкова богата. Сутрин в кафенетата могат да се чуят поздрави на различни езици, но носещи един и същ заряд и уважение. Разговорите са изпъстрени с нея, а споровете обикновено излизат от коловоза на битовизмите само като се захване политическата поляризация.
България скоро няма да се оправи, защото генът ни е изтъкан от злоба, завист, наглост и безочие. Направих достатъчно за страната през живота си и достатъчно малко получих в замяна, изрече Христо Стоичков в едно интервю преди няколко години. Анализът му не спря само дотам, и той продължи:”Развиваме се до едно ниво и повече не можем, във всяко нещо сме така. Повече от 1300 години имаме държава, имаме дадености, всичко имаме, за да сме добре. Но не сме. Е как пък един метър не дръпнахме напред? Имаме Балкан, море, чудесна природа, а държавата е кръгла нула!”. Не мина и без политически краски. “Аз съм независим, нямам партия. Всички знаят, че в НДСВ са боклуци, защото са най-големите крадци в държавата. Това е нашата нация. Който се е хванал с нас, добро не е видял. Не виждам изход, всеки гледа само лапачката”, заби Камата.
Ееех, бат`Ицо! Авиокомпания “Балкан” отдавна я няма, шитната и оглозгана. За истинския трябва ли изобщо да коментираме-горите разиграни като на монополи. Плащаме за плажове, сякаш те не са на всеки български гражданин. Нацвъкани са с незаконни постройки, върху земя продадена за жълти стотинки. Укриват се данъци, а безработни тийнейджъри хвърчат с “Ферари” и “Мазерати”, готови да разфасоват всеки простосмъртен пред бар в Съни бийч, защото нямаме и закони.
Стоичков се хвана за златната топка и тръгна да обяснява на малкото останали нормални в държавата в що за ненормалност живеели. Останалите просто напуснаха пределите на Отечеството, ама не с БГА “Балкан”, защото както казахме една шайка го оглозга.
Докторът от Пловдив говори за злоба, но така и не преглътна горчивината, че друг стана футболист № 1 на 20-ти век в България. Когато фактите говорят и боговете мълчат, бе заключил мъдро Модерният ляв, показвайки всичките си купи и награди. Спомена и наглост, но не се посвени да повърти “Ягуар”-а си със син буркан, даден му от главния секретар на МВР по време на правителството на Царя. Да бе, шефът на онова НДСВ, където всички били боклуци. Като заговорихме и за монарси, Камата не познавал друг цар в БГ освен Кирил Рашков. Поне така рече в едно телевизионно шоу.
Направих достатъчно за страната през живота си и достатъчно малко получих в замяна, отекват думите на Стоичков. Когато фактите говорят и футболистите не млъкват.
Всъщност целият словесен анализ за състоянието на държавата бе просто преразказ за душевните дадености на анализатора. Според Кант завистта представлява нежеланието и невъзможността да се види собственото благосъстояние и благополучие защото е засенчено от това на другите по причина на стандарта за сравнение. Сиреч, бат`Ицо е прав, но самият той е в кюпа на българските реалности.Нейсе, българският казан продължава да си клокочи, дори и без епохалните открития на вездесъщи спортисти.

***
Празникът на град Кърджали. Пореден исторически анализ на управленски администрации за това как българските войски освобождават и присъединяват към държавата региона на Родопите. “Славен ден, защото е постигнат без чужда помощ, част от пътя на победоносната млада армия, достигнала във въжделенията си за обединение чак до Чаталджа”, бръждят по микрофона речите на избрани диктори.
Голям ден.
Дългото шествие на ученици от всички кърджалийски школа обаче е черешката на тортата. Униформи, знамена, уникална хореография от гвардейци и мажоретки радват очите. Докато се стягат редиците за началото на парада, хаосът на глъчката е заглушен за миг от дрезгаво нададен вой и опит за мелодичност с “Ботев Пловдив ти си най-голям, о Ботев Пловдив ти си най-велик, теб обичам аз, ей-ти си най-голям!”. Две момчета, връстници на част от парададжиите, вървят по тротоара и пляскат с ръце. Когато видяха спрялата патрулка, изчакваща тръгването на колоната, замлъкват и продължават напред с хрисим вид.
На пръв поглед не би било странно, ако шовинистичничните уклони на жълто-черната агитка от Пловдив не се простираха единствено до табелата “Древен и вечен”.
Оркестърът дава старт и шествието на учениците се заизвива грациозно като змия и за минути вече пресича надлъж булевард “България”. Двете момчета влизат в заведение на центъра на града.
Стоят сами на маса в дъното и си разливат по чашите поръчаните бири. Оказва се, че едното е от Момчилград, другото някъде от Джебелско. Запознали се в даскалото в Кърджали. “Достатъчно имаше от нашите. Не може всички да сме там, нали така? А и нали това е смисълът на един празник-да си айляк от ежедневните глупости?”, отговарят на въпрос дали са били с останалите си съученици на шествието. Гледат злобно и с недоверие. Не били от Езиковата, нищо, че пеели за “Ботев”. “К`ва Езикова, да ти приличаме на някакви шматки, дет` се мислят за гении, интелигенти и анасънна? От отбора сме, пловдивския”, отговарят. Разбира се нищо не знаят за Георги Попов и формулата за успеха на “Ботев” през 60-те години, дефиниран от “майните” с краткото “Чико-Тумби-Гунди” гол. Оказва се, че отскоро били фенове на отбора. Отскоро, откакто “канарите” дошли да играят на “Дружба” с “Арда”. Двамата били възхитени от мащабите на погром, които “пернатите” можели да нанесат, слагайки маските на “бултраси”. За непросветените, демек-български, изключително големи фенове. “Баси агитката. Бясна! Дойдоха и отнесоха всички селяни дето се мислят за страховити. Пометоха ги. Затова станахме и ние фенове на този отбор. Да няма да подкрепяме нашите нещастници. Нито тимове, ни агитка имаме като за свят. А тези са истински хулигани, възхищаваме им се. Смятаме да ходим на всеки мач на “Ботев” в Пловдив, ще станем и част от фен-клуба. Събираме си пари и ще пътуваме, ей го де е. Друго си е да знаеш, че притежаваш такава армия зад гърба си. Кой ще ти каже копче, няма хък-мък, минаваме през всички врагове. Бойно поле навсякъде, да чупим и трошим главите на всички срещу нас, това е животът-борба за оцеляване с всички средства. Партиотизмът се усеща най-много по трибуните, не в ресторанта зад граница, където нашенци мият чинии”, говореха възхитени двамата надъхани “бултраси”.

***
Който не желае да се носи по течението, а има цели в живота, търси подходящото поприще. То винаги е свързано с пари, за някои задължително с миене на чинии в някой ресторант на Копенхаген.
Няма нищо унизително. Разбира се за “честолюбивите”, които не искат да имат общо с огризките на не толкова “умни” като тях европейци, могат да си намерят сносна работа и в някой по-голям град в страната. “Нагледал съм се на такива. Мнозинството от тях просто не обичат да работят, пробват все някакси “тънко” да минат, пари да падат, ама без много пот да се лее. В БГ може и да мине номерът, но в чужбина се работи и то както си трябва. А и се плаща, за разлика от тук”, разказва Миро от “Веселчане”.
По думите му, всичко опира до това кой какво иска и търси от живота. Някои имат амбиция да подобрят стандарта си, други се задоволяват с имитация на бачкане и отплата.
Жално ми е за една трета категория. Малцинство, но съществуват. Оправдават вродения си мързел с патриотизъм. Защото останали, борели се тук и т.н. Може и така да е, но другите не са предатели, а тези предните са на косъм от твърдението. Всякакви. Води ги в случая манталитетът на завистници. Природата да стават агресивни към всеки достигнал техните копнежи. Ето това е жалко. Икономиката разчита и на подобни. Всеки да си прави изводите.
Нещата са оплетени като свински черва. Шивашка фирма в Родопите. Инвеститорът, дошъл от нейде си, на 100% е бил посрещнат като месия. И се почва филмът. Безкрайна и тягостна сага. Заплати на прага на оцеляването и пълната бедност, бавене на възнагражденията, измисляне на всякакви похвати при същото-20 чифта чорапи и 10 фланелки наместо аванс и т.н.
Работим за 120 лева. Но това в началото, сега ни ги вдигнаха на 180. Преди години така ми говореше една женица в бранша. Чорбаджията дори ги замаявал с цифрите. Това е, викал, с 50 на сто увеличение на заплатата. Егаси геният, феноменален е! После, предполагам, отпрашва с джипа.
Та тази женица работи там. Ще изкара и до пенсия, но децата й са далеч. Едното в чужбина, другото в София. На нея не й пука, та ако ще и за купа ориз да бачка. Децата са добре, на хубави служби. Не се оплаква. Обаждали се, от време на време. Този зад граница и пари изпращал. Тя ще продължава докато цехът не затвори. Ама децата нали са добре.
Две неща правят впечатление. Мизерстването на родителя в бедния регион и щастието му. То не е породено от “чудото”, че не е без работа. Радостта идва от факта-децата са добре защото не са тук, не са при мен, не виждат безсилния гняв, не се погубват за нищо”, казва родопчанинът.

***
С годините черногледството заприлича на черта в характера, но и прекомерният оптимизъм е неуместен. Няма лесно нито в родния вилает, нито в София, Рим, Берлин или Париж. В борбата за хляб и достоен стандарт, не трябва да се пропуска и правенето на деца за следващия отчет на Статистиката. В противен случай след десет години ще се събудим с по трима роми и двама пенсионери на врата, които ще трябва да издържаме, за да може любимата партия и нейните разклонения, загубили окончателно всякакъв цвят, да продължават да ни водят към светлото бъдеще.
Защото един ден, когато децата станат студенти и поемат своята част от борбата, родителите-успели или не-ще си направят равносметка отново. Тя ще отрази истинското положение на нещата в държавата. Сегашното е ясно, дори отчетите от преброяването го казаха индиректно. Много планове за просперитет чрез образованост, упоритост, инициативност заминаха в канализацията на един преход. Борбата продължава, без значение на кое далечно от родния край поле се води битката.
С други думи национализмът не е само футбол, политиката не значи непременно лаф в кафенето, а икономиката, е, тя вече предразполага към разбити глави из родопските кръчми.

На снимката:
Кърджали, 3 март. Кметът, попа и мюфтията пият традиционното си кафе след тържествата

hard admin

*

Top