Сълзата на сталактита или пещерата Самара – Рибино

Венцислав СТАЙКОВ

По стария път между Момчилград и Подкова се стига най-бързо до село Рибино. Именно към там се запъти нашата група от шест човека. Имаме сигурен водач – спелеолог в лицето на краеведа от Кърджали Минчо Гумаров, който ще ни води към пещера, която е документирана от археолози и спелеолози. В нея са открити артефакти от древността и е посещавана от археолози като Георги Нехризов и Стефанка Василева, както и от биолога Петър Берон. Намерени са керамични парчета от различно време, както и уникални животински видове.
Групата ни се движи по черен път, който е единствената връзка от селата Чавка, Пловка и Самовила. Асфалтът свършва малко след село Самовила, но черният път към мястото, до което трябва да стигнем, сякаш няма край. Не е лесно за леки коли, но какво ли е през зимата, не ми се мисли.

Намираме мястото, където паркираме колите, и започва едно яко преобличане. Който има специална екипировка, я слага. Изваждат се фенери, каски, шапки, ботуши и…фотоапарати, естествено.
В лицето на нашата приятелка Дарина имаме и журналист от радиото. Докато другите вадят нужните атрибути за пещерата, тя вади микрофон и диктофон и започва първото свое интервю. Микрофонът е насочен към нашия водач Минчо Гумаров, който много сладкодумно и заразяващо започва своя разказ за този край. Оказва се, че се намираме в защитената местност Рибино, където има не една, а няколко пещери и то едни от най-дългите в този край на Източните Родопи. Минчо ни говори най-вече за пещерата Самара. Името й идва от вида на нейния вход, който прилича на животински самар. Тази пещера е разположена на единия скат на Талашман дере, което е един от основните притоци на Елбасан дере. Всички тези води пълнят река Крумовица, а тя от своя страна се влива в река Арда, за да се образува язовир „Студен кладенец“.

 

Пещерата Самара е дълга около 670 м, но с нейните разклонения дължината й достига до 1200 м. Нашият водач ни обяснява, че пещерите в Родопа планина са се образували през еоцена или преди 40 милиона години, докато тези в Северна България са много по-стари, може би на възраст около 300 милиона години. Тези разлики във времето се дължат на сложните геологични процеси, които са се извършвали и се извършват до ден днешен на нашата планета.
Минчо продължава разказа си за „опещеряването“ на пещерите. Това се случва след като подпочвената вода образува достатъчно големи отвори, подкопавайки почвата стотици години.

 

Но едно от най-интересните неща е образуването на пещерния бисер. Такива има в Самара. Той се образува за 700 години и е наричан „сълзата на сталактита“. Когато водната мощ не е голяма, водните капки от сталактита са бавни и шлифоват водно зрънце, наречено яготачна ямка. Този бисер е съвършен в пещерата, но изкара ли се навън, губи от красотата си. Създаден е да краси пещерното кралство и неговата красота изчезва със силата на естествената светлина.
В тази пещера, според Минчо Гумаров, е живял жрец-лечител. Негови атрибути са били открити в пещерата, които сега се съхраняват в Историческия музей на Кърджали. Намерена е двуостра бронзова брадва и сребърни брадвички, с които се смята, че древният жрец е извършвал кръвопускане и е лекувал със свои специфични практики.

 

Сладкодумният ни водач продължава своя разказ за биолога Петър Берон, който e бил на посещение в нашия край и е искал да намери нови животински видове. Минчо Гумаров му показва захранките, които е направил в пещерата и благодарение на които в капана им са се вмъкнали непознати животинки. Петър Берон е бил толкова учуден и изненадан от този способ за намиране на редки видове, че нарича тези нововъведения  „захранките на Минчо Гумаров“. А то си е един ловджийски начин за ловене на диви прасета, например.
Разказът продължава за редките животни в пещерата. За невероятните открития, които са съпътствали експедицията с биолога, и за това, че са открили уникални животински видове. В това число и пещерен рак, достатъчно мутирал, за да не можеш да го разпознаеш отведнъж. Рак, който се намира на 500 м навътре в пещерата, съвсем ослепял, но това не му пречи да се размножава и да живее без светлина. Доктор Петър Берон е толкова впечатлен от това попадение и малко по-късно го нарича най-великото откритие от Кърджали.

 

Пресичаме река Талашман дере, която за наша радост е почти пресъхнала, и започваме да катерим десния ръкав, търсейки пещерата в храсталака. Докато групата ни е почти в дерето, аз изкачвам част от ската и откривам голям пещерен отвор. Предполагайки, че това е пещерата, която търсим, викам останалите. За наше най-голямо учудване се оказва, че сме попаднали на съседната пещера на Самара, която местните наричат Огледалната пещера. Оказа се, че нейният отвор е по-широк от този на Самара. А малко по-навътре прилича на малка катедрала с всички куполовидни екстри и природни изсичания. Изкуството на природата е несравнимо и ние се убеждаваме в това. Нямаме достатъчно време, за да проникнем по-навътре в тази пещера, затова решаваме да се върнем и да намерим Самара.
След по-малко от десетина минути ние сме вече пред входа й. Двете пещери се намират близо една до друга. Навътре в пещерата малко по-късно разбираме, че в Самара има страничен ръкав, който може би свързва двете пещери.

 

Както казах, на входа си тя има формата на самар, откъдето идва и името й. Малко по-навътре тя се преминава чрез пълзене, тъй като в разстояние на двайсет – трийсет метра таванът е достатъчно нисък, след което следва разширение колкото почти двуетажна къща. Прилепи висят на гроздове по таваните на тази пещерна катедрала. А в краката си подритваме освен камъните, донесени от подземните води и кости на животни и хора, както и парчета керамика от различни епохи. Вървим в унес и страхопочитание, а челниците и прожекторите ни току осветяват някое скално съкровище, образувано след милиони години от природните сили. Величествено е!
Потопени сме в този приказен свят и сякаш нещо ни приканва да продължим, да вървим все по-навътре. Спомням си един от филмите за Одисей, където невидим глас приканваше моряците му и него самия.

 

Минчо продължава своя разказ за отклоненията, които виждаме много ясно и които водят до пропасти, към които е много опасно да се спуснеш. Може би към самия „подземен свят“. Пещерняците им викат „губилища“. Ако запалиш свещичка там, ще видиш как въздухът дърпа пламъка навътре, което показва, че някъде има изход, но никой не е стигал до него. Точно преди тези пропасти се откриват прекрасни пещерни драперии, сякаш изваяни от ръката на изкусен майстор.
Прилепите, които нощуват в тази пещера, са над пет хиляди. Броели ги с милиметрова хартия, тъй като били един до друг. Това, което аз видях и заснех, бяха не повече от сто прилепа, но ние не навлязохме на повече от двеста – триста метра навътре в пещерата.
Минчо Гумаров ни разказва, че хиляда прилепа сравняват на един самолет от авиацията, който пръска против насекоми. Те изяждат три пъти повече насекоми от собственото си тегло.
Впечатлени сме от всичко, което виждаме и до което се докосваме. Сякаш на никой не му се иска да излезе от тази приказка. Затова с удоволствие прегръщаме идеята да продължим до село Подкова, където Минчо ни е подготвил поредната изненада. Покрай бившия военен лагер край селото има скала с много добре оформена скална гробница. Такива се срещат често в този район, но точно за тази не бях чувал. Интересното е, че до нея се вижда как е започната втора, която е останала недовършена. Както безбройните скални трапецовидни ниши, разпръснати недовършени в различни светилища на Източните Родопи.

 

Снимки: Венцислав СТАЙКОВ

 

hard admin

*

Top