Теренни проучвания на язовир Студен Кладенец

В средата на юли беше проведено първото проучване на язовир (хидровъзел) Студен кладенец, втора стъпка в каскада „Арда“. Лина Гергова разказва в първо лице за това пътешествие в миналото и настоящето, сред дивата природа и малките крайязовирни села в тази част на Източните Родопи.

Изходната ми точка в пилотното проучване на язовир Студен кладенец беше къщата за гости, намираща се непосредствено до стената на язовира, настанена в сграда, част от селището, построено за работниците в изграждането на хидровъзела, по-късно обитавано от служители във ВЕЦ-а и учители в Дома за деца и юноши „Михаил Ив. Калинин“ в село Студен кладенец. Собственикът на къщата за гости Айхан беше моят главен водач с безценната информация, контакти и съвети, които сподели с мен. Той е ремонтирал чудесно къщата, но околните сгради в т.нар. Горно село още пазят духа на общежитието – четири семейства на два етажа. В този „квартал“, наричан Горно село (за разлика от другия до ВЕЦ-а, който е Долно село), все още живеят няколко души, като например Мария, работила като пощаджийка (когато в Горно село е имало поща и фурна) и съпругът й – пенсиониран инженер във ВЕЦ-а. Тя грижливо пази книжката „Изгубеният Стубел“, в която има разказ „Бялата звънарна“. В него се споменава село Дарец, днес намиращо се под водите на язовира.

Щом пристигнах, веднага посетих Абразивните кладенци в Шейтан дере, защото именно там е този студен кладенец (дълбок вир), на който е именувано селото, а след това и самият язовир. В региона има много защитени местности, като намиращата се в непосредствена близост Вълчи дол (всъщност хълм), и привлича любители на дивата природа, която е негостоприемна за хората, но добре пази животните.

На следващия ден се добрах до трудно достъпните села Лисиците и Соколско. Преди построяването на язовира в долината е течала река Арда, край нея е имало път с връзки за всички села в околността. Днес до двете села се стига или по вода, или през най-дългия в България въжен мост, прекосяващ язовира в най-тясната му част, подходящ само за пешеходци. Оставих колата в с. Широко поле, след което, вървейки по жп линията, стигнах до жп спирка Момина скала в близост до моста. Любопитно е преданието за именуването на спирката, което ми разказаха в Лисиците: действието се развива преди 15-20 години; става въпрос за млада учителка „от вътрешността“, която слязла на спирката; била умислена, защото родителите й не й разрешавали да остане в този край да учителства, и не съобразила, че след като тръгне влакът в едната посока, почти веднага идва влакът в другата посока; той я блъска и в нейна памет наричат така спирката.

В двете села, намиращи се в непосредствена близост едно до друго, откъснати от света след завиряването на язовира, живеят общо петнайсетина души. Струва ми се, че само прекосявайки селата, се срещнах с повечето от тях. Разказаха ми за трудния си живот, но и за твърдата си решеност да изживеят старините си на този логистичен остров, от който Кърджали се вижда като на една ръка разстояние. В модернизацията си селата са достигнали до електроснабдяване и един трактор за общо ползване. Гледат всичко за собствено ползване, но и големи стада животни – крави и овце, за месо, тъй като ежедневното изнасяне на мляко е твърде трудно.

Вероятно най-интересното за изследователя място на този „остров“ е мюсюлманското гробище между двете села, потънало в боклук. Мислех, че е довлачен от водите на язовира при повишаване на нивото, но се оказа, че хората – местните и посетителите са го донесли. За моя изненада, проблемът не е да донесеш стоките на това трудно достъпно място, а да изнесеш опаковките от там.

На връщане успях да снимам стария кораб, завинаги акостирал на брега на Широко поле, който в миналото е функционирал като рейс през язовира, свързващ Студен кладенец и Кърджали с няколко спирки по пътя. В близост до него стърчат и пилоните на друг въжен мост, останал в проект. Затова сега, за да се стигне на отсрещния бряг с автомобил, е необходимо да се измине голямо разстояние за поне час и половина. Но автомобилите са за туристите, местните се придвижват с лодките си.

Пътят продължи от спирка Широко поле до с. Перперек – с влак. Това е единственият начин да се стигне до спирка Средна Арда – заедно с няколкото околни вили тя е останка от едноименната махала (преди Гъдърлар) и подстъп към защитената местност със същото название. Впрочем, линията на влака е преместена по-нагоре заради строителството на язовира – предишното трасе остава под водата.

На следващия ден се срещнах със семейство Пилеви, сега живеещи в Стамболово, но иначе с дарецки произход. Според Лозко Пилев акцентът в мисленето за Дарец – единственото християнско селище в района – трябва да е мирното съвместно съжителство с мюсюлманите. Той ми разказа и за едно пътуване, връщане към корените, предприето с един от синовете му с лодка до местността Дъба, важна част от землището на Дарец, останала над водата. От дядо си знаеше за преместването на селото заради питейната вода и за основните занимания на местните – пчеларство и животновъдство. Както се потвърди и по-късно в архивни и библиографски материали, към началото на ХХ век почвите в района са изтощени и се отглеждат предимно тютюн и овощни дървета.

В търсене на кой да ме закара с лодката си до Дарец по съвет на Айхан се отбих в ресторант „Старите кметове“ край селата Гняздово и Калоянци, където – освен че ме гостиха с вкусен пресен местен шаран – ме свързаха с Халил. В ресторанта срещнах и преселник в Измир – той беше единственият, който успя да изреди всички потопени селища. Този списък не можах да открия в пълнота никъде – нито в публикации, нито в архивите, тъй като там информацията е по общини, а тези селища са били най-малко в 4 различни административни района. А този старец си спомняше времето, когато е бил 6-годишен, и селата и махалите са били наричани с турските им имена.

С лодката на Халил и благодарение на него стигнах до Дарец и се запознах с Митко (когото в медиите наричат Попа, но това на място не се потвърди) – той се грижи за построения от братята Пешо и Митко Борисови параклис, посветен на св. Георги (в близост до съществуващ оброк), и е построил със собствени средства и труд хижа до параклиса за тези, които искат да пренощуват или не могат да си тръгнат. На Дъба в миналото жителите на Дарец са идвали на Геегьояден и други празници и са правили общи трапези. Трябва веднага да кажа, че и тази местност е достъпна само по вода и Митко, както и останалите виладжии, пренасят всички строителни материали, обзавеждане и продоволствия с лодките си. На брега също е пълно с боклуци.

Навремето в района е имало бунгала на ГОРУБСО, но днес те вече са безнадзорни и неизползваеми. Част от ловното стопанство пък е т.нар. Остров на муфлоните, в който навремето завъдили такива животни за отстрел, но при някое от понижаванията на нивото на язовира, те избягали от острова. Друга важна точка в района е лобното място на летците Дойчин Бояджиев и Емил Тодоров, загинали тук на учебен самолет МиГ-21 през януари 1992 г. На мястото днес се издига малък мемориален комплекс и ежегодно се организират възпоменателни посещения.

Когато си в средата на язовира на самотна лодка гръмотевичната буря не е съвсем безопасна и изследователският ден бързо приключи. На следващия ден се опитах да открия материали за района в читалището в Крумовград, но се оказа, че такива няма. Някои от потопените селища в миналото са били в Крумовградска община, включително и самото село Студен кладенец. Пътуването продължи към с. Зорница (преди Донгулар) – или по-точно към руините на единствената незалята махала от някога голямото селище. След дълъг преход стигам до нова модерна ферма в близост до каменните купчини – някога основи на къщи.

Особено ползотворна беше работата ми в Държавния архив в Кърджали и благодаря на любезните колеги в читалнята. Открих много документи от община Дарец, както и от строителите на язовира. Благодарение на новите правила в ползването на архивни документи успях да заснема толкова материали, които в течение на седмици да чета и анализирам.

Проучването ми завърши с величествено изкачване на една от височините край стената на язовира и с посещение на гара Малево, където според публикации е било разтоварището за материали за строежа на язовира и е имало общежитие за работници, тъй като се е работело денонощно на три смени.

Няколкодневната работа в района на Студен кладенец, както и предполагах, се оказа недостатъчна. Останаха много места за проучване, включително кварталите в Кърджали и Момчилград, в които изселените семейства намират нов дом. Пътищата са ремонтирани и поддържани, но заради релефа пътуването отнема дълго време, а до много места не съществува модерна пътна инфраструктура, защото селищата, до които някога е имало черни пътища, са спрели да съществуват. Никъде не са запазени старите гробища, за да могат да се открият имена и родове – още повече че повечето са мюсюлмански и подобна информация не е релевантна. Предстои и още работа в Държавния архив.

(Обновяване 10.10.2019 г.) След допълнителни разговори и архивни справки достигнах до пълния списък на залетите или пострадали села – ето го и него:
1. с. Дарец (Юглюк) – залято, заличено през 1956 г. поради изселване
2. с. Крояци (Терзи кьой) – залято, заличено през 1956 г. поради изселване
3. с. Зорница (Донгурлар) – единствената останала от селото мах. Темска през 1959 г. е призната за наследник на с. Зорница и преименувана на Зорница, днес с 0 жители
4. с. Петлите (Хорозлар) – залято, заличено през 1956 г. поради изселване
5. с. Средна Арда (Гадърлар) – залято, заличено през 1956 г. поради изселване
6. с. Дъхово (Мюсюмлер) – залято, заличено през 1956 г. поради изселване
7. с. Османово (Осман Пашалар) – залято, заличено през 1956 г. поради изселване
8. с. Желязна врата (Хисар алтъ) – залято, заличено през 1956 г. поради изселване
9. с. Соколско (Шахинлар) – съществува и до днес, но е откъснато от света, по последни данни има 5 жители
10. с. Лисиците (Тилкилер) – съществува, но откъснато от света, по последни данни има 21 жители
11. с. Гняздово (Юлалар) – преместено поради заливане, на новото място съществува и до днес
12. с. Островица (Аша Ада) – преместено поради заливане, на новото място съществува и до днес

Текст и снимки: Лина Гергова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *