Той: Китката е евтина, дербито скъпо! Тя: Искам да пия с приятелки, без мъжа

Протестът води до празник, може да промени и битието
Иде 8 март. Стягайте се мъже, трябва да се отчетете пред половинките си. Едни ще го сторят с финес, други по инерция, трети изобщо няма да го отразят. Празникът бил социалистически, отживелица, „Ама за мама ли е или за всички жени?”, питат някои.
Първият Ден на жената е отбелязан на 23 февруари 1909 г. в САЩ по инициатива на Американската социалистическа партия. Идеята съзрява след протести за подобряване условията на труд. На 8 март 1857 година в Ню Йорк е първата масова проява на жени работнички. Те са от шивашки и текстилни предприятия и излизат на протест против лошите условия на труд и ниските заплати. Две години по-късно, в същия месец, тези жени създават своя първи работнически синдикат.
Не е лошо да има празници, пък било те и определяни за отживелица. Не е лошо един човек да бъде зарадван от друг. Драго е това да става дори и без повод. Малките радости в живота са най-ценните моменти в него. В някои от тях дори се крие смисълът на цялото съществуване. Всеки сам ги оценя и разбира. Защо просто не са споделяни по-често с любимия човек? Дори в най-трудните мигове, така поне за малко, ще бъдем по-силни и по-щастливи. Дали пък няма да променим и смачкващото битие?
„Родопи voice
След бунта на шивачките към Деня на дамите
Той: Китката е евтина, дербито скъпо
Тя: Искам да пия с приятелки, без мъжа
Жельо МИХОВ
Бунт на шивачки, протест за условията на труд. Това ражда честването на 8 март като Ден на жената. Отживелица, почит, кошмар за мъжете, поредният празник или просто една събота изпълнена с мачове е тази дата? Избрали сме няколко мнения, които могат да дешифрират отговора на нашето съвремие в нашата Родина, в нашата могъща планина със скромни хора и още по-скромни техни мечти.
***
Според изследвания на учени във Великобритания един от звуците, който успокоявал чиновника бил този от изливане на течност в чаша. Нещо от сорта „къл-къл-къл”. Със 100-процентова сигурност не се сипва вода. Със същата увереност можем да твърдим, че в нашенско същите звуци влияят по такъв начин на съзнанието на работниците, а количествените им измерения водят до качествени изменения в поведението им. При тази схема преминават и изразните средства на любов и почит при болшинството нашенци. С други думи-повече ракия води до по-голяма емоция и обрисуване на любовните чувства. Някои от тях пък остават белези за цял живот с доказателствена част някъде из съдебните зали. Статистиката винаги греши при изследванията. Поради простата причина, че не гледа фолклорни канали по кабеларката. Там в момента модата е в обявите за запознанства. Докато се носи песента за „Руфинка” или полегналата Гергана, през екрана разни хора си търсят половинките. В щенията на дамите обаче най-публикуваното условие е „да не пие и пуши”. Или пък да запалва, но да не е любител на чашката. Щото инак любовта придобива съвсем различни измерения. В Родопите обаче няма домашно насилие. Питайте организациите, борещи се със синдрома. А той съществува. И то здраво. „Ти що удари съпругата си?”, питат в съдебната зала родопчанин. „Какво толкова е станало? Нали за това ми е жена?”, отговаря той. Случаят е реален, видяла го е дори заслепената Темида.
А колко народни песни за любов се пеят тук и нито една за работа! Ще рече човек, че в Родопите любовта е издигната в култ и няма да е на погрешен път. Малко само нещата са се изменили. И пак става въпрос за обич и себеотрицание.
***
Празникът на дамите се пада в събота. Страхотен ден-почивка с много възможности.
Простият въпрос е: „Какво ще правите с жените на 8 март?”. Зададен е към няколко мъже на средна възраст, пиещи бира в кърджалийския квартал „Възрожденци”.
„В събота е празник! Какви жени? Играят „Левски” и ЦСКА. Дербито започва в 16 часа, студиото е половин час по-рано, а ние ще сме заседнали два часа преди това. Ще коментираме и точно толкова след мача. „Сините” играят бе, момче, за какви жени питаш ти?”, отговаря един от компанията.
„Този мач го чакаме от миналата година. Веднага след като съдията свири края на предната среща от есенния полусезон, от купата на България. След него започна зимната скука. Това е „черешката на тортата” на първенството. Чакаме я месеци. За някои футболът е игра на живот и смърт, но за нас е повече от това. Думите бяха на един английски футболист, забравих му името. Ние сме по същия начин. Тази тръпка ни откъсва от проблемите, от настоящето. Само за деветдесет минути, но за това дербито се е превърнало в цяла церемония. Преди, след, по време-всичко се обсъжда, водят се спорове за положенията, за резултата и т.н.”, споделя втори от компанията.
„Е, ще се отчетем с по едно цвете сабалян”, започва трети. Друг го прекъсва с цените на китките по празници. Дава се старт на псувните за бодливите рози, за букетите и всеобщото мнение застава на: „Ще купуваме карамфили!”. Били най-евтини, пък така или иначе подаръкът ще изсъхне само след дни.
„Ще пием по едно и с жените. Няма да се измъкнем. Ако не е в събота, то в неделя задължително. Тогава ще си останем у дома, ще приготвим по една салата, ще сложим по чаша домашна и ще вдигнем наздравица”, достига до извод малката представителна извадка от обществото в Източните Родопи.
„Вероятно и до още по-романтична вечер ще се стигне ако любимият отбор победи. Тогава няма начин да не се получи”, смее се мъж над петдесет години и започва да разправя случка отпреди години. Отново наближавал 8 март, а техен колега се чудил какво да подари на жена си. Отговорили му: „Купи й капут, че да го използва докато те няма и си в кръчмата”. Обидил им се и не се събрал с тях няколко месеца.
„Явно обаче е заздравил семейството си”, категорична бе компанията.
***
В началото заговорихме за могъщата планина и за малките хора с техните мечти. За бунта на работничките и за техните стремежи. Човекът и неговите съкровени чувства. Макар и малки те са си негови, тях никой не може да му ги отнеме. Дори будилникът, който събужда една шивачка ката ден в пет часа сутринта. Тя е една от многото родопчанки, които имат своите малки мечти, но и следват същевременно своята участ да са родени в тази част на земното кълбо.
„Алармата звъни и трябва да се подготвя, за да не изпусна буса, който ни кара до цеха. По-късно започваме работа, но все пак трябва да си направя сандвичи за ядене, както и допълнително кафе за почивките в службата. Там също има, но когато се трудиш за триста и няколко лева на месец гледаш да спестиш и няколкото монети за кафе автомата. На други хора може да им се стори смешно, но с подобни заплати се научаваш да цениш всяка стотинка. Разсъждаваме като пенсионери, дори 20 години преди да дойдем на техния хал”, разказва жената. Дори не подозира, че стартът за празнуване на 8 март е даден именно от недоволни от условията си за работа шивачки. Това обаче се е случило в края на 19 век в Ню Йорк. Не и в Родопите, пък било то и 13 години след новия милениум.
„Денят започва и приключва за нас натоварени в буса, който ни откарва във фирмата. Никога не знаем колко точно ще продължи работния ден. Понякога сме прави по няколко часа. Краката после пулсират, отекли са. От умора движенията ни се превръщат като на роботи. Работим на норма, която за деня знаят само бригадирите. Казват ни: „Ще бачкате извънредно!”. Така заповядал шефът. Глоби не ги плашат, плащали ги и всичко продължава постарому. Така се говори. Работили сме извънредно по нощите. Никой не знае дали това се плаща. Иначе собственикът са го глобявали. За липса на трудови договори, за работници под 18 години, за извънреден труд и работа по време на официални празници. Нищо не се променя впоследствие. Ние не искаме да почиваме дълго, нямаме против да работим и в събота, и в неделя, както много пъти се е налагало, просто всичко да е заплатено. Знаем, че е невъзможно това в България. Но и цялата тази работа не заслужава мизерните си пари. С тях никой не може да живее нормално. Записани сме в магазините, вечно сме в заеми. Добре, че в кварталните бакалии ни познават и хората ни влизат в положение. Подобни заплати стигат единствено за сметките. Някои от тях обаче се натрупват с месеци. Плаща се само това, за което не могат да те изключат веднага. Разболееш ли се и нямаш ли кой вкъщи да ти помогне-целият план се проваля. Във фирмата дават и купони за храна за определени магазини. Ако си бил в болнични, оставаш без тях. Не ти се приспадат за дните когато си боледувал. На въпроса „Защо?”, се отговаря с: „Къде пише, че трябва да вземате купони за храна, как ще го докажете?”. Доколкото знам върху сумата за тях не се плаща данък, но ето-дават се като висше благоволение, но на „здравите”, разказва жената.
„Под минималната заплата вземат много от работниците. Никой не вярва на това, което се казва по телевизията, хората съдят по дереджето си. Трудно е, борим се. Сигурно на половината от жените във фирмата мъжете им са зад граница. Това ги спасява-месечните преводи от чужбина. Тук са само заради стажа и пак да има отнякъде нещо. Ако имаха възможност, щяха да грабнат децата и те да бягат далеч. Никой не би останал, никой. Годинките си минават, започва възрастта да тежи и все по-трудно се крепи вярата, че нещо може да се промени. Съдбата ни е такава. В Родопите мечтите изглежда не се сбъдват. Доказателството е, че въпреки тях накрая на работния ден, дори в празници, отново се качваме каталясали в буса. У дома магията на оцеляването продължава. Как да сготвиш нещо от почти нищо?”, казва уморено шивачката.
Какви са намеренията й за празника? Няма такива. Ако не е на работа и ако мъжът й е измислил нещо.
„Все пак не искам да съм с него или децата”, казва тя. „Искам да отида на кръчма с приятелки. Отново ще говорим за домашните несгоди, но и ще сме сами. Ще си пийнем, ще си потанцуваме. Няма да се притесняваме за нещата у дома. Ще е женско царство. Скромно, но ще си прекараме добре. Това е нашата стачка. Мъничко време и за нас. Наш празник”, категорична е родопчанката.
hard admin

*

Top