Тоталитарният "Фейсбук": Писма и блян за рускини

Кифли с телефончета и разграден заден двор на чувствата
Личната кореспонденция отдавна вече не е лична, споделянето на информация за секунди може да стане достояние на стотици и хиляди хора. Социалните мрежи сближават хора от цял свят, но се превърнаха и в разграден двор на всички чувства, на съкровени емоции, доброволен пробив в личното пространство. Всъщност, думата „лично”, тук е напълно излишна. Вкара ли се нещо в „мрежата”, то вече е дадено курбан за масите. Или пък точно това е замисълът-една седянка, говорилня, клюкарник.
Мадами сядат по „щъркелите” в бар. Веднага след като си поръчат, вадят телефоните, снимат се и постват. Правят накифлени физиономии с уточнения-ние сме тук, с този и онзи, пием това и онова, слушаме такава музика. „А това парче в момента колко е яко, аууу!”, завършва споделената с хилядите френдове вечер.
„Баси колко искам да не бяха измислени мобилните телефони. Излизаш с някого някъде и никой не може да те открие”, съжаляваше един авер. Сигурно би пожелал и да каже на някого „обичам те” без на другия ден в мрежата да му честитят „сватбата” поне 100 души. Ама не би.
А е било време…
„Родопи войс”
Плик, марка и непознато другарче
Тоталитарният „Фейсбук”: Писма и блян за рускини
Жельо МИХОВ
„Меня избрали председателем пионерской дружины!”. Голяма гордост и чест, а подобни моменти се споделят с приятелите и другарите. Дори и с непознатите, които са на хиляди километри и дори никога не си ги виждал.
Това звучи странно сега, във времената, когато интернет е всичко. Но малко по-назад във времето, лист, химикалка, плик и марка са били единствените средства за комуникация от разстояние. Имало е и социална мрежа, наложена, но съществуваща. Това е тоталитарният „Фейсбук”-пишеш си с непознато другарче. Адресите са публикувани в младежките вестници и списания, а всичко необходимо са били само листът, химикалката, плик и желание. Задължително обаче в страните от социалистическия блок.
„Едно време постоянно си пишехме писма с разни непознати другарчета. Понякога кореспонденцията продължаваше дълго, друг път се разменяха по 1-2 писма. Разменяхме си снимки, разказвахме си един за друг и всеки ден проверявахме пощата дали не е дошло ново писмо. Старателно отлепвахме марките от пликовете и ги събирахме в албуми.
Липсва ми написаното на ръка писмо”, споделя едно поостаряло вече „другарче”, чиито спомени оттогава обаче не са заличени.
„Пишехме си на руски-конвертируемият език в страните от Варшавския договор. Ако се затруднявахме, ползвахме речници. Естествено, момчетата винаги избираха девойки за кореспонденция.
Снимки, картички и мечти за море с девочки
Задължително им исках снимки. Кътах картичките, защото бяха много красиви и интересни за онова време, в България нямаше такива. Пращаха ни и на тогавашни съветски звезди на музиката и киното. Ама аз си настоявах за лична снимка”, разказва друг набор на събитията. „Трябваше да видя как изглежда девочката. Хубава ли е, не ли. Сега си щракат по интернет, пращат си голи снимки. Къде е по-лесно. Тогава обаче беше немислимо. Но пък знаеше ли се? Можеше да се реши някое гадже да отскочи до Слънчев бряг през лятото и да си чукнем среща. А тогава просто фулконтактът щеше да е гарантиран. Едно лято, помня, на морето се запознахме с една мадама от Москва. Страшна шпага, дето се вика. Тя обаче обикаляше с едни софиянци. Запознали се в писмен вид, в схемата „непознато другарче”. И така си обикаляха. Общо взето, рускините бяха като изтървани. То и затова се трепехме над тези речници, за да си напишем по-грамотно писмата. Който пък имаше някой по-учен брат или сестра, му помагаха. Цялата тактика беше да докараш някоя мома на морето и да прекараш едно незабравимо лято с нея. Ей така, една година успяхме да придърпаме девойка, пак от Москва. Отнехме си я от едни сърби. Тия пък със „Застава” и джиткаха баровски… Спомени. Писане, очакване да дойде пощата, пак писане и мечти за лятото. Хубави години. Сега всичко е като че ли по-лесно. Губи се обаче нещо тръпката по целия път към успеха”, спомня си „другарчето”.
100 000 целувки в края на всяко писмо
„Чао, любов моя! Обичам те! Целувам те 100 000 пъти”, ми пишеше в края на всяко писмо една мадама. И пляс, лепнала ръката си на листа и я очертала с химикал. Толкова много писма съм писал и получавал. Не само от рускини, а и от нашенки. Особено в казармата”, разказва 52-годишен кърджалиец и показва богатата колекция от писма и картички. Голяма част от тях са с пожелания за Нова година, има и за 1 май, дори за Деня на съветските въоръжени сили. На една от тях пише: „Слава отличникам военно-морского флота!”. „Другарчето” получило поздравлението докато било в казарма. „Радвах се на всичко. Има голяма тръпка да чакаш и да получиш писмо. Очакванията не са за кой знае какво, но е хубаво. Всяка една картичка пазя. Имам артисти, певци, снежни човеци как играят хокей. Наташа, Светлана, Таня и колко още са ми писали! Разказваха ми коя станала председател на пионерската дружина, коя как завършила и така нататък. Мен ме интересуваше повече дали някога можем да се видим и дали нещо би произлязло от това. Но много не се отдавах на щенията си в писането по простата причина, че писмата ги пишеше сестра ми. Тя се оправяше с руския, а мен много не ми се щеше да разбира скритите ми мераци. Така, че описвах и аз подобни неща. Как живеем, училище, едно друго. Направо пример за отличници в социалистическите порядки. Друго беше обаче с нашенките. Писмата в казармата и малко преди това бяха съвсем различни. Нямаше мадама, която да не завършва писмото си с „Обичам те!” и различните анималистични любвеобилности като „зайче”, „слонче” и т.н.”, показва писмата си кърджалиецът.
„Не пиши, обади се, тотално си неграмотен!”
„Много мадами ми пращаха писма преди около 15 години. Всичките бяха с парфюмирани листове, с целувки по тях. Някои дори не бяха сполучливи-червилото беше размазано, но устните ги познавах и нямаха грешка”, разказва доста по-млад нашенец. Той е от поколението, което е пропуснало „непознатите другарчета”, но пък тийнейджърските му години са хванали времето между тях и Фейсбук.
„Как те искам, ще разкъсам с устни всяко копче по ризата ти, докато не достигна цялата ти същност. Ще разголя с устни дори душата ти”, ми пишеше една девойка. Пращали са ми разни надупени снимки и в други пози, но не голи. За жалост. „В моите очи ти си победителят на моето сърце”, както и други подобни писания. Чувстваш се яко. По този начин вече документирано си пич. Всичко друго са просто думи.
Реших и аз да напиша едно писмо. Това ми беше първото и последното. Възгордял се тийнейджър, какво да направя. Взех, че го дадох на майка ми да го провери за грешки. Исках да съм изряден. Тя го погледна, после мен, хвърли го на масата и рече: „По-добре й се обади, че си тотално неграмотен!”. Това ми беше опитът в кореспонденцията в плик. Вдигнах телефона и си казах всичко, дето си бях наумил. Това е „фатката”! Като не е пред теб мадамата, хващаш слушалката и й редиш прекрасните думи. Не може да те хване по правописа. После дойде Фейсбук и нещата станаха още по-прости. Зарибяваш и не ти пука. Ако някоя се закелеши, винаги може да й кажеш: „С ръцете мога да галя, не да пиша”. Всичко става на секундата, а не да ти разнася откъснатия лист от тетрадка, колко си грамотен”, категорично е съвременното другарче, което вече няма непознати такива.
Така бе преди 30-40 години, така е днес, след 20 лета как ли ще бъде?

Още по темата – тук 
hard admin

*

Top