Цитат на деня: Операция „Провокация”

„Кърджи Али бил винаги пръв в боя. Неговият полк бил вече покрит със слава, когато настъпил в Родопите. Дивните родопски гори покорили сърцето на Али. След като походът завършил, той решил да остане там и да проповядва на заселниците, които идвали непосредствено след войската и се настанявали в най-хубавите опразнени села, чиито жители били изклани или прокудени.”

С този откъс започнах текста си „Битката за Кърджали – между голямата глупост и голямата беля”, публикуван преди пет години в сп. ТЕМА (9-15 юли 2007 г.). Открих го в официалния сайт на община Кърджали, където легендата за смелия воин от армиите на султан Мурад І се оказа единственото нещо, което може да се прочете в раздел „История”.

По онова време поводът да се поровя в сайта беше стягането на „общ фронт” срещу „порочния монопол на ДПС” в региона. Предстояха местни избори, Движението за права и свободи не просто беше във властта, а играеше ролята на мандатоносител, та няколко „патриоти” решиха да въстанат и…

 

Преди да припомня обаче какво направиха патриотите, ще разкажа накратко какво пишеше в легендата за Кърджи Али:

 

Когато войската му завладяла Източните Родопи, той „навсякъде наставлявал новодошлите колонизатори”. Много обичал да ходи на лов, а хайките му „с дни бродели из родопските гори, веселили се, яли и пили шербет, думкали зурни и тъпани до пресищане”. Турските заселници боготворели Али и “без него нищо не ставало, той бил на първо място и в цивилния живот”. Движел се на красив и буен кон и “ходел въоръжен, дори и като проповедник”. Един ден към поляната, където го намерили мъртъв, се стекли „хиляди турци от наскоро завладените родопски села”, които  решили да си построят къщи край гроба му. Постепенно се оформило голямо селище, като всички се съгласили, че то трябва да бъде наречено Кърджи Али – „за славата и подвига на смелия военачалник”…

Въпросната легендата все още е в сайта на общината и все още е единственото нещо, което може да се прочете в раздел „История”.

 

Ловните дружинки на Кърджи Али, иначе казано, продължават да думкат зурни и тъпани, а „колонизаторите” прииждат ли, прииждат към „най-хубавите опразнени села, чиито жители били изклани или прокудени.” В текста не са поправени дори правописните грешки – обстоятелство, което свидетелства не толкова за неграмотността на анонимния му автор, колкото за … на местните (и не само) „патриоти”.

 

На мястото на горното многоточие, което сигурно ви е озадачило, имате право да напишете своите предложения. Моето предложение е думата ЛИЦЕМЕРИЕ, защото специалистите по провокации издевателстват над родолюбието с маските на родолюбци. Нещо повече: издевателстват години наред, пробутвайки една и съща обидно елементарна схема:

 1.На хоризонта се задават избори.

 2. Както винаги, ДПС разчита на етническия вот, но това съвсем не е достатъчно. Електоратът има нужда от сплотяване, а какво да го сплоти, когато, дори пребивавайки във властта, движението не направи нищичко за него? Политики, каузи? Бошлаф работа!

 3.Ето тогава на помощ се притичват „патриотите”. Те, особено в Кърджали и въобще в смесените райони, също разчитат преди всичко на етническия вот. И техният електорат обаче се нуждае от сплотяване, а какво да му предложат, освен „българщина”? Вдъхновяващи идеи, живи хоризонти? „Де, бре, де!”, дето викаше бай Ганьо.

 4.Тъй като срещите на тези еднакви по същество интереси минават единствено по браздата на разделението, и едните, и другите печелят от забучването на плашила в етническата нива. Тези плашила трябва да са издокарани с костюми и шапки, така че гаргите отново да клъвнат на номера.

 5.Удивително, но факт! Чучелата продължават да си вършат работата, колкото и да сме свикнали с тях, а изобретателите им все някак успяват да ни заблудят, че са противници…

 

За да не звучи голословно, ще дам конкретни примери:

 

Октомври 2012-та. Общинските съветници от ДПС блокират обявяването на ген. Васил Делов за почетен гражданин по случай 100-годишнината от освобождението на града по време на Балканската война. Номинацията е внесена от обществен инициативен комитет и е подкрепена от съветниците от ГЕРБ и БСП, които са 16. Съветниците от ДПС са 22-ма (плюс един, който е председател на общинския съвет), което означава, че решението виси на косъм от самото начало.

Опозицията твърди, че хората от движението са обещали подкрепа, но впоследствие я оттеглили. Обяснението на въздържалите се съветници от Движението за права и свободи гласи, че е дошло възражение от одринската изселническа организация Федерацията на балканските турци, които заявили, че ген. Делов и водената от него войска са прокудили и избили хиляди турци от Източните Родопи.

В резултат тържеството за 100-годишния юбилей е обявено за поругано, а областният лидер на БСП Милко Багдасаров (запомнете това име, защото след малко пак ще се позанимаем с него) определя гласуването на колегите си от ДПС като „срам и позор за Кърджали”, „предпоставка за етническо напрежение” и “директно обявяване на противопоставяне”…

 

Юни 2007 г. Общинският съвет отхвърля предложението в новия квартал „Възрожденци” да има улици с имена на български хайдути. Новината е съобщена от гореспоменатия Милко Багдасаров, който се оплаква: „Още преди осем месеца назначената от кмета комисия предложи списък с 10-15 имена на воеводи, хора от съпротивителното движение преди Освобождението от турско робство. Сред тях – на Делю хайдутин, на Сирма войвода, на Момчил войвода, на Матей Преображенски. Но те не бяха приети!”

 

Истината обаче се оказва друга: кметът на Кърджали предлага нов списък, в който, освен българските имена, има и няколко турски – на поети и хора, които са направили немалко за България (Сабахатин Али и Реджеб Кюпчю, да речем). Конфликтът започва, когато самият Багдасаров се обявява за… отпадането на турските имена.

 

„Ще помоля всички колеги да се обединят около идеята да няма улици с турски имена с ясното съзнание да не се стига до такова дразнене сред хората”, казва той, но молбата му е отхвърлена не само с гласовете на съветниците от ДПС, а и на други шестима – от НДСВ, СДС и граждански комитети…

 

 

 

Днес усещането за дежа вю, т.е. за нещо „вече видяно”, е особено натрапчиво, защото провокацията се развива по познатата до болка и все така обидно елементарна схема:

 

Сто години ген. Васил Делов не е почетен гражданин на Кърджали и никой от съветниците извън групата на ДПС не се сеща да внесе подобно предложение.

 

Изведнъж обаче (по-малко от година преди следващите парламентарни избори) честването на годишнината от Балканската война се явява повод да се разджурка обстановката. С ясното съзнание, че почетната титла на генерала ще бъде прокарана трудно през общинския съвет и няма как да не подразни етническите турци, родолюбивите съветници от БСП и ГЕРБ я пробутват упорито и постигат истинската си цел – да се предизвика скандал.

 

Съветниците от ДПС, естествено, гласуват „въздържал се”, тъй като онези гласове от Федерацията на балканските турци ще са нужни на движението само след около осем месеца. Оттам нататък будната „патриотична” общественост веднага наскача, за да нададе вой, че ето, това е етническа партия, и ето, видяхте ли, че българщината в Кърджали е застрашена.

 

Момчета с черни тужурки запяват „Шуми Марица” пред централата на ДПС, а националистите от ВМРО и „Атака” живват и се окриляват да поискат на ген. Делов посмъртно да се връчи орден „Стара планина”. Конфликтът се разраства и стига чак до парламента, където става повод да се изчетат няколко безсмислени, но пък много патетични декларации.

 

В резултат всички са доволни, защото операцията си върви по план, а ние с вас, баламите, зяпаме този театър с интерес, вместо да задаваме въпроси какво аджеба става с текущия ни дневен ред и с барем животрептущите ни проблеми…

 

Почти сто процента съм сигурна, че преди да гръмне скандалът около ген. Васил Делов, малцина са чували неговото име (изключвам, разбира се, историците).

 

Генералът обаче отдавна има паметник в Кърджали, а неговата сабя е изложена в местния музей. Удостояването му с титлата „почетен гражданин на Кърджали” щеше да бъде просто една финтифлюшка, ако чрез нея не се търсеше именно провокацията.

 

Така, вместо ген. Делов да бъде почетен, той стана жертва на неприятна политическа игра. Името му беше употребено, а паметта му – безцеремонно поругана. Това е най-възмутителното и ние с право трябва да се разгневим срещу тъмните сили, които задвижиха операцията по неговото оскверняване.

 

Тези тъмни сили, ще повторя, не са само в ДПС. Да, поведението на общинските съветници от движението е неприемливо, но и в сегашния случай, и в случая през 2007 г., не те са източникът на провокацията. Провокация от тяхна страна щеше да има, ако някой от групата им беше предложил със същата почетна титла да се сдобие… Кърджи Али. Защо не? И той е герой – така пише в сайта на общината, а щом легендата още е там, значи местните активисти от БСП и ГЕРБ не би трябвало да възразят. Иначе как да си обясним, че досега не са настояли тя да бъде поне редактирана?

 

Въпросът е реторичен, защото отговорът е известен. Написах го с големи букви в началото, ще го напиша и сега:  ЛИЦЕМЕРИЕ.

 

Но това, колкото и парадоксално да прозвучи, е преди всичко добра новина. Защото я си представете какво би могло да се случи, ако ставаше дума за искрена омраза. Или за радикално противопоставяне и реално напрежение? Слава Богу наистина, че „искрите” и „огньовете” разбълбукват етническия мир единствено на ниво метафори!

 

Когато се попрекали с подобни метафори обаче, те имат свойството да оживяват. Освен, че Балканите са дали множество примери в тази посока, в момента съществуват и благоприятни обстоятелства за разпалване на същински конфликт. У нас вече бродят радикални форми на ислям, а срещу 13 имами дори се води дело за насаждане на верски екстремизъм. Неотдавна из интернет зациркулира филм за нападението на софийската джамия от страна на „Атака” със субтитри на арабски, в които се твърди, че в България мюсюлманите са потиснати. Отделно от това турският външен министър проф. Ахмед Давутоглу успешно прокарва доктрината на неоосманизма, което, според историка проф. Георги Марков, означава, че „Турция вече скъсва с Ататюрк и иска османската империя да бъде реабилитирана.”

 

На този фон всяка провокация е не просто нелепа, но и много опасна. Истеричните националистически прояви работят срещу националния ни интерес и затова майсторите на плашила трябва да бъдат пляскани по ръцете, когато тръгнат да инсталират поредното чучело. В противен случай етническата нива съвсем ще заприлича на нивата, описана от Радичков в „Ние, врабчетата”: „другите ниви зеленеят от просо, а в нивата на тоя човек – само плашила”. Мъкнел ли мъкнел той всякакви боклуци от село – фльонги, кречетала и кратунки, набучени с перушина, та когато дошла есента и хората отишли да берат просото, тоя човек дошъл с колата в своята нива и почнал да бере плашила…

 

Нищо читаво няма да цъфне, ако сеем раздори. Всяко съжителство се крепи на уважение, усилия, компромиси и грижа за другия. Обратното – то с лекота може да рухне, ако се държи на косъма на лицемерието.

 

Не го казвам аз. Казал го е един талантлив български поет от турски произход – Реджеб Кюпчю. Същият Кюпчю, чието име през 2007 г. кърджалийските „патриоти” не искаха да стане име на улица с аргумента „да не се стига до такова дразнене сред хората.”

 

Кюпчю, между другото, е автор на едни от най-нежните стихове за България. И съвсем умишлено оставям за финал ето този:

 

 „Аз не съм чужденец,

аз съм твой син…

Българийо,

аз съм твой син

и мои са твоите пътища”…

 

 

 

Любослава Русева, Сп. „Тема”

hard admin

*

Top