Част от тълпата, „верни” байрактари, идеалисти, кариеристи

Твърдите членове пробиват след изборите. Кой ли плаща за толкова идеи за добро?
 
Те са „невидимите” бойци на всяка партия, те изнасят най-тежките дебати по време на всяка предизборна кампания. Техните аргументи са малко по-различни от тези на посочените лица за обществено одобрение, но са и гръбнакът на партийните структури. Те раздават тениските, те лепят плакатите, те вдигат най-голямата гюрултия по митингите, те са хората под знамената, защото са и байрактарите. Просто едни редови членове, всеки от които поне мъничко таи в себе си надеждата следващия път да е на мястото на тези, които сега са на трибуната и чието реноме вдига с веещото партийно знаме. Много са, както и партиите с техните идеи, както и подбудите на знаменосците.
Различните истории на съвременната ни история.
 
***
 
„Страхотно е когато трябва да ходим в друг град. Возят ни с автобусите, безплатно, веем байряците, викаме като агитка на футболен отбор. Никой не ни познава и си правим каквото ни е кеф. Ако нещо се случи, лидерите да се оправят. Винаги излиза като репресия срещу малката партия. Срещу опозиционното мислене. „Опитват се да смачкат малкия глас, защото е правилен, защото казваме истината”, излизат с речи. А какъв е купон! „Много сме, силни сме! Сега сме толкова, утре-повече!”, ей с такива от сорта се надъхваме. Понякога има повече знамена отколкото хора за шествието ни, но така е като хората не осъзнават обществената значимост на нашите идеи и това, че борбата сме я захванали за самите тях.
Харесва ми да бъда част от подобен колектив. Това е втората партия, с която съм тръгнал на избори и съм станал член. Хубавото е, че никой не те пита дали си бил преди от друг „отбор”, пък дори и да го сторят и им кажеш истината, не го вземат присърце. Просто се казва в случая: „Видя ли ги ония, не струват. Обещаваха, но нищо не могат да свършат. Същите са като всички останали!”. Разбира се, те самите не стоят под общия знаменател на изреченото.
Аз самият знам, че не мога да просъществувам в такава формация, тя самата не може да го стори, та да ми остане време да се издигна. Просто ми харесва да вярвам в нещо по-добро. Да следвам идеал. Обичам да съм част от тълпата. Чувствам се защитен по някакъв начин. Докато сме заедно, няма кой да ни навреди. Уязвими сме само поотделно, сами. Но докато веем знамената и сме рамо до рамо, ни ченгета, ни противници, ни криза могат да ни съборят.
Обиколил съм толкова градове. Ако бях се пробвал на собствени разноски, нямаше да успея. Опознай родината с байряка на поредната кауза за по-добро! Като се замисля, какво? Не съм предател, не съм и нагаждач. Знам, че не мога да се издигна в партията, работа няма да ми намерят защото едва ли ще спечелят каквито и да било избори. Бил съм и в едните, и в другите заради идеите. А те не са лоши. Нито една партийна концепция няма лоша. Всички са за светло бъдеще, за нашата България, насочени срещу продажниците и престъпниците, за добруване на старите и бъдеще за младите. Какво е лошото на това? Малко, поне за малко, и ние-малките хора се чувстваме важни, част от идеите и поредната програма за всеобщо добруване. После всичко свършва. Ще дойдат следващите. Кой ли плаща за толкова идеи за добро?”.
 
***
 
Разговор в партиен клуб.
– Какво ме обвинявате мен? Не ми беше лесно. Оставихте ме сам с плакатите и лепилото. Отидох до храстите да пикая и чух след мен да спира автомобил. Не го взех под внимание, но после чух гласове и смях. Обърнах се и ги гледам. Бяха с бус. Разпъваха един плакат от моите, за да видят за кого лепим и се хилят. Озъртат се, явно, за да видят къде аджеба, се е скрил лепящият. После ги грабнаха-целият топ, барабар лепилото в кофата, и ги бутнаха в тяхната кола. Драснаха. Какво да направя?
– Що не излезе от храстите бе, за да си вземеш плакатите от тях? Значи затова плащаме, за да ги вземат онези смешници!
– Абе хич не бяха смешници. Имаше едни двама бабанки с тях. Нали ви казвам, че обикалят с бус. Явно тия едрите са именно, за да всяват респект, ако се засекат с други. Казвах ви аз да си лепим през деня. Какво е това по нощите като някакви разбойници?
– Нали останалите ще минат после през нощта и ще лепнат върху нашите, бе!
– Ние пък ще минем пак през деня и…
– Много си умен, млъкни! Измислили сме го вече, ама ти сдаде постерите.
– Що ме оставихте сам бе? Ония с „охрана”, аз 60 кила с лепилото за плакати барабар?
– Добре, следващият път ще бъдеш с няколко човека. Някой желаещ още?
Мълчание. „Бабанките” се ослушват.
– Аре бе, нали заради нашите го правим, какво ми се чудите. Като има нещо за ядене или пиене всеки е първи, а като е за работа…
– Нали знаеш, че по-голямата част сме на бачкане.
– Ама не вечерта…
– Да, ама сме уморени.
– Ами каузата?
– За каузата ще си пуснем гласовете на изборите. Сега за плакатите е малко мърлява работа…
– К`ва мърлява бе? Нали печелим и после на всекиго според свършеното. Смеете се на „пикльото”, че заради нуждата му свили нещата, ама утре в бюрото като отидете-на неговия кабинет ще чукате. Щото един ден и това ще стане. Тогава и да го играете първи партийци…”
 
***    
 
Квартално заведение, евтина мебелировка, здрави маси, народни покривки с още по-народни дупки от цигари по тях. Тиха музика и скромен уют.
В близост до бара си допива младеж с натежали от умора очи. Двама новопристигнали се запътват към него и го поздравяват.
– Що си сам, бе?
– Другите си тръгнаха преди малко, ще ставам и аз.-им отвръща той и надига чашата.-Напрегнат ден, наближават изборите.
– И как върви кампанията на вашите?-питат го-Ще печелите ли или на тебе не ти пука, нали ще ти платят за плакатите и така нататък.
– Пари накрая ще дават, в зависимост кой, колко е свършил. А при вас как върви? Май последно време срещам все хора с мераци за власт. Аз ли съм единствената будала, че просто се водя активист, не знам? Ще дойде и моето… някога.
Изправя се, люшва тяло вляво, кимва им за довиждане и тръгва.
Двамата го изпращат с очи.
– Бива после да си направим малко весело по баровете, а?-пита единият, отпивайки от поръчаното питие.
– Не сега-секва го моментално дружката му.- Имаме мисия, знаеш. Много трудни избори ще са и борбата ще е жестока. Ти, тоя не го гледай. Да си лепи плакатите и раздава брошурите. Ние минахме по тоя път, сега е най-трудната крачка. Минем ли успешно, след това никой не може да ни спре. Викни още по една. Чакай, ей, пич, донеси от същото.-щраква отработено с пръсти към сервитьора.
– Знаеш ли, онзи ден видях съученик. Не се бяхме виждали от години-започва да разказва единият авер.- Бил по чужбина, върнал се сега, документи чакал да му станат и вика: „Нищо не става от тази държава, еб.. му майката. К`во да правя? Няма да газя в калта на нищетата. Ти к`ви ги вършиш?”. Отговарям му: „Избори правя, ще оправям калта и нищетата”, а оня ме гледа опулен и изцъклен.
– И какво?-пита го събеседникът му.
– Тоя рече, че собственият си живот не съм могъл да оправя, с чуждите съм се нагърбил. Будала нещастна! Да върви да си троши главата, тук са най-големите възможности! Само да минат изборите. Хайде да тръгваме”.
Жельо МИХОВ
hard admin

*

Top