Школски уроци за семейния бюджет: 100 кила труд за една бира

В името на знанието, капитализма и китайските маратонки
 
Жельо МИХОВ
 
„Истината е, че не ми се учи. Какво да правя в даскало? Повече ми се ходи да работя с нашия. Хем помагам, хем вадя по някой лев”.
Това е философията на един 17-годишен ученик. Не всички са такива, разбира се. Други залягат над учебниците. Някои по-бързо разбират заобикалящата ги действителност и скапанярщината в истината на статуквото. Първите просто бягат впоследствие, тези незалягащите обаче, остават. Гадно им е, но в повечето случаи са изтървали билета за чужбина. Съдба. Трети ще отидат да се вслушват в професорските житейски упражнения в университета, за да разберат, че животът не е само ВУЗ, а е доста по-сложен. Както и да е. Всички обаче тръгват от неасфалтираната плоскост на домашната амбиция, съчетана с неистовия копнеж всичко в утрешния ден да е по-добро, по-читаво, по-лесно сдъвкаемо. В крайна сметка цялата борба приключва с чашата житейско питие, което е смесило като коктейл всички възможни вкусове на битието. Следва тост и пиене до дъно. Се ла ви. 
 
„Беше преди цяла вечност. Имам усещането, че е един далечен спомен. Бях ученик в девети клас”, разправя Георги за ваканциите си по време на школото. Връща се назад във времето, в края на деветдесетте години. По думите му, много неща оттогава не са се променили. Може би в цената на бирата. Тогава тя му е струвала около 100 кила пренесени бали в сеновала за една бутилка.
Една нормална история за каляването на първото поколение на капиталистическата младеж.
„Лято, жега и море. Само без последното. Това бяха летата ми. Прекарвах цялата ваканция на село, където работех в местната кооперация. Базите на бившите ТКЗС-та се бяха превърнали в някакви опоскани полуработещи чучела за реституираните ниви. Искаше ми се да работя в града по време на ваканциите, ама като нямаш години, доста трудно се намираше нещо. Ей, за т`ва, ходих, бичих на полето. Няколко лета прекарах в кооперацията. Работих на нивите с лук, домати, при прибирането на житото в хамбарите, обаче на сеновала беше култово. Прибирахме балите с братовчеда. Няма такъв филм! Преди нас други момчета от селото бяха на тази позиция, ама се махнали. Домакинът нещо ги изнервил и те още от обедната почивка забегнали на язовира. После го псуваха. Нареждал ги нещо, действал ги като роби и нашите му хвърлили по една майна и отишли да плуват.
Та, отиваме рано сутринта на тяхно място. Всъщност бяхме „титуляри” на лука, но се наложи да поемем тази дейност. По принцип ни плащаха по пет лева на ден. За вкарването на балите обаче цената беше друга. Даваха 10 стотинки за всяка наместена прилежно в сеновала. Значи, това представлява-целият двор е пълен с изсипани бали, които трябва да се пренесат вътре в огромното помещение и да се подреждат до тавана. Всяка една тежеше средно 18-20 килограма. Задължително трябваше да се работи с дълъг ръкав защото тръните по нея разраняваха ръцете от китките до лактите. Слагахме и ръкавици заради впитите сезали, с които бе стегната всяка бала. В самия сеновал бе непоносимо от прахта, която се беше натрупала. Вървяхме до колене в слама. С по една, две максимум, бали в ръцете. Вкарваме ги вътре, после ги хвърляме нагоре към редиците с подредените. Като намятаме достатъчно, се качваме и се почва отвратителното подреждане. Ей, по-добре е да ги мъкнеш, отколкото подреждаш! Един ред напряко, следващ на иначе. Както и да го правиш, като се изкачиш, краката ти пропадат и се озоваваш в един момент до кръста в трънливите, боцкащи, шибани бали! Карахме се кой да ходи да ги нарежда. Жегата е адска. По някое време умората взема връх. Изключваш и съвсем спира да ти пука дали докато газиш до колене в слама, отдолу може да има някоя змия, дошла заради мишките в сеновала. Целите черни, потни, със запушени от праха носове, изподрани. Казваш си „Е.ал съм ги в змиите и всичките животни!”. Няма и къде да се опънеш. Отвън-адски пек, вътре-прах и тръни. Асфалтът по плаца направо се изпарява. С ризи сме, а ръцете ни кървят от тръните. Отврат! Цялото тяло те сърби. Докато бяхме на доматите го имаше този момент, но засягаше само краката. Ставаха зелени от растенията, но по се траеше, този сърбеж обаче беше нетърпим. Пот, прах, кръв.
Решихме да вкараме половината бали, стоварени на плаца, а останалите да оставим за другия ден. Така си мислехме, докато не дойде домакинът на кооперацията. Един побелял чичка с работен син панталон и щръкнало шкембе над войнишкия колан.
„Ааа, не така момчета!”, вика. „Утре го дават дъжд, ако се намокрят балите, трябва да режем въжетата и да ги разстиламе, за да съхнат. После обаче на това тясно място няма как да дойде балировачката. Трябва да ги вкарате днес. Аре, аре! Вижте колко лесно става и как се брои просто надника-пет бали-бира, пет бали-бира!”, дума и вкара една в сеновала, след което започна да псува, че се е изподрал на тръните. Петдесет стотинки тогава струваше най-скъпата бира в магазина. Как му излезе набързо калкулацията, барабар ругатните. Деййй и дърт…
Нямаше как. Напънахме се. До осем и половина вечерта ги приключихме. Бяхме като разглобени. Вкарахме 650 бали за ден. Тежахме по 60 кила напикани и пак се справихме. Цял месец след това не падна и капка дъжд, ама сметките домакинът ги поливаше с бира.
Никога няма да ги забравя парите от сеновала. Стигнаха за един чифт китайски маратонки, които се скъсаха на втората седмица и едно диско, докато бяха още здрави. Парите от останалите дейности по нивите отиваха за учебници и дрехи преди старта на учебната година.
Три или четири сезона изкарах на кооперацията. Беше ми втръснало да гледам нагорещения плац, изтърбушените сгради от едно време, ама така бе. Трябваше да се бачка. Калява се характерът някакси. После трудно може някаква работа да те събори духом”, завърши спомените си Георги.
 
 
Тийнът:
 
Сигурна диплома и несигурно бъдеще
 
Ще го наричаме Антон. Съвременен тийнейджър, който смята да остави тази учебна година на заден план още през май, за да започне да работи. Едно от многото момчета от Родопите, които виждат светлината в тунела само в здравото бачкане, а не толкова в упоритото учене. Регионът като, че ли не ги опровергава?
„Един познат срещнах онзи ден и той ми предложи да започна работа на строителен обект. Първоначално ще ми дават по 15 лева надник. По-нататък ще видим.
К`во да правя друго? И без това никой даскал няма да си позволи да ми пише двойка за годината. Нито едно училище няма да остави свой ученик на поправка, защото рискува да го загуби, а от там и едни доста пари. Аз за висока диплома не се боря, по-скоро ми трябват мангизи. И да ходя, и да не ходя на даскало, все същото. Трябва нещо да работя, че иначе зле. Притеснява ме само възрастта. Нямам годините, за да бъда напълно независим на трудовия пазар.
Оная вечер, беше около десет часа. Бях навън и ме спират полицаи. „К`ъв си ти и какво правиш навън по това време?”, ме питат. Е, и що толкова лошо съм сторил, не мога да разбера? По баровете обикалят 15-годишни пикли, които се друсат с хапове, но няма кой дори да им поиска документи на входа, а се захващат с такива като мен. Една година ми трябва до пълнолетие, а ме карат да се чувствам сякаш съм разбойник. Ученички се продават за по 60 лева, а мен трябва да ме е страх, че съм излязъл в десет вечерта?! Пълен театър от страна на институциите. Налага се силом един псевдо морал, а всъщност той не съществува по улиците. Някои хора живеят с широко затворени очи за случващото се. Аз искам да работя, но се притеснявам, че именно тази една година до пълнолетие, ще ми е най-голямата пречка, защото ще бачкам тежък физически труд. И в същото време, надрусаните непълнолетни проститутки няма кой да възпре. А аз съм разбойник защото съм навън в десет часа вечерта. Баси лицемерния морал!
Трябва да работя. Нямам друга алтернатива. Достатъчно е трудно за семейството ми, за да съм им в допълнителна тежест. За дипломата изобщо не се притеснявам”.
Стискаме му палци…

—————————————————————–
Най-ниските цени на автомбили в България! Виж тук!

hard admin

*

Top