Ще изпълняват ли в ДПС разпорежданията на Лютви Местан, без да се ослушват за потвърждение от стария лидер

Като за човек, който тежи 70 кила с мокри дрехи, Лютви Местан е поел огромна тежест върху раменете си. Само за пет месеца той трябва едновременно да извърши няколко “екзистенциални”, както би казал Ахмед Доган, неща – всяко от които само по себе си има смазваща тежест. Първо, Местан трябва да се наложи като нов лидер в стара партия. Ще рече: различните нива на ДПС да му изпълняват разпорежданията, без да се ослушват за потвърждение от стария лидер. Това е особено трудно именно в ДПС, защото Доган бе прав, когато в доклада си пред последната конференция натърти: “ДПС е другото мое Аз.”
Второ, Местан ще трябва да изведе партията си от политическата изолация, в която се намира четвърта година. Казано по-просто: заради Ахмед Доган никоя политическа сила не иска да си играе с ДПС по никакъв повод. А това е гибелно за една не особено голяма центристка партия, която може да има национално влияние единствено в рамките на коалиции с по-големи играчи. От Местан, имайки предвид репутацията му за диалогичност, се очаква да възстанови нормалните колегиални отношение с останалите политически партии – нещо, чийто успех изобщо не е гарантиран в близкото бъдеще.
Трето, Местан трябва да изведе партията си от “етническото гето”. Ще рече – да успее там, където самият Доган се провали преди няколко години. Да намери начина да рекрутира подкрепа, която излиза извън турско-мюсюлманските среди, за да отлепи етикета “етническа партия”.
И, четвърто, Местан ще трябва

да постигне приличен резултат на изборите
Всеки нов партиен лидер е съден по първия си изборен резултат. А фантастичните стойности на електорален успех от 2009 година няма как да се повторят. При всички положения Лютви-Местановата ДПС ще вземе значително по-малко гласове на този етап от Ахмед Доган-Касим-Даловата ДПС.

Това са очевидните задачи, които самият Местан осъзнава и под чиято тежест видимо се е попрегърбил. Има обаче и други задачи – много по-фундаментални и по-тежки, които Местан ще трябва да решава едновременно с всичко останало.
Най-важната за самата партия ДПС задача стои без решение от две десетилетия. А именно: как партия, възникнала като бранител на секторен интерес (т.е. на турското малцинство в България) да прерасне в национална? Не става дума както преди 2-3 години, за привличане на неетнически гласове, колкото “за цвят”. Става дума за автентичен процес на т.нар. преизобретяване (reinvention), така щото партията да привлича гласове независимо от тяхната етническа и верска идентификация, т.е. в качеството им на граждани, към някаква своя програма за управление на страната в името на общото благо. И след това, разбира се, да приложи програмата си във властта и да бъде съдена по резултатите…
Световната политика е едно

огромно гробище на партии,
опитали се да минат през трансформация

и загинали в този си опит. Има и успешни модели, които обаче се броят на пръстите на едната ръка.
Британските виги, възникнали като бранители на интересите на потисканите католици, в крайна сметка успяват да се превърнат в изразители на националния интерес и да се преобразят в либерали – в онова, което ДПС твърди, че вече е, но всъщност още не е. По-фрапираща дори от вигите е съдбата на американските демократи. Възникнали като изразители на интересите на робовладелския Юг (и следователно войнстващи поддръжници на робството) в крайна сметка демократите стават национална партия – и дори отнемат на републиканците подкрепата на чернокожите американци, против чието освобождение са се борили и с думи, и с артилерия. И накрая излъчват черен човек за президент.

Подобна трансформация може да стане само ако дадената партия напипа остро стоящ национален проблем и му даде национално решение, което впоследствие да бъде подкрепено от нацията, благодарна, че някой все пак се е сетил. И тук е другата фундаментална задача, която Лютви Местан ще трябва да решава.

За да извади ДПС от състоянието на замразен мамут
той ще трябва да изговори най-остро стоящите пред нацията задачи и да включи ДПС в тяхното решаване.
Колкото повече избледнява харизмата на Бойко Борисов, толкова по-видими за всички стават тези именно задачи. Тъй като те не опират до идеологически алтернативи (ляво-дясно-център), а до самото съществуване на националната ни държава, всеки що-годе грамотен човек е способен да ги изброи. Най-краткият списък включва:

Блокирането на институциите и следователно на апарата на държавата. Никой административен или контролен орган не си върши работата така, както пише в правилата; защото знае, че в страната на ГЕРБ всичко е лично. Проверяваш строителство на плажа, ако Бойко ти е казал. Ако не – не.
Това води до хаос и несигурност, което на свой ред блокира инициативата и предприемачеството.
Хаосът, създаден от ГЕРБ, има бенефициенти. Зад онова, което се стоварва върху редовите граждани като бъркотия, стоят спечелилите от нея – олигарси, монополисти и картели, приближени до властта. Те имат пряк интерес от поддържането на хаос и безправие.
Това пък води до заместването на институциите на управлението и на процедурите на демокрацията и правото, с властта на голата сила. Насилието става правило и това води до
Невъзможност на държавата да върши най-важната си работа – да осигурява сигурност и безопасност на гражданите си. Битовата престъпност е с размерите на цунами. Обирите на банки, офиси и бензиностанции са всекидневие като във филм за Дивия запад. А терористичната атака в Бургас, покушението срещу Ахмед Доган и разстрелът на Златко Баретата на стълбите на Съдебната палата демонстрираха, че системите за национална сигурност просто не съществуват. Всеки може да бъде гръмнат във всеки момент и на всяко място.
В тази обстановка с наближаването на изборите апетитите на силните на деня се изострят до предел. Всеки монополист или олигарх се напъва да откъсне колкото може повече, преди евентуално да се е сменила властта. Оттук внезапно огромните сметки за парно и ток, трескавото бързане за застрояване на защитени територии, за довършване на заменки, схеми, сделки и концесии.
Обобщено, в България стоят два екзистенциални – т.е. отнасящи се до нейния живот или смърт – пакета задачи. Първият опира до това, че държавата не върши работата, която всяка държава трябва да върши, независимо дали е демократична или не. Вторият пакет задачи опира до това, че в България са разнебитени онези системи, които специфично се отнасят до демокрацията: правото; върховенството на закона; разделението на властите; безличното, т.е. принципно функциониране на системите, оказващи услуги на гражданите.
Основното, което трябва да се свърши в България, е – да се проведе операция по спасяване на държавността и на демокрацията. Но и това не е всичко. Защото, след като тези по същество възстановителни мероприятия бъдат осъществени, предстои главното: включването на България като активен субект в диренето, което тече в ЕС и развития свят, на изход от т.нар. въглеродна икономика и отиването към онова, което все по-често се нарича “водородна икономика” – т.е. осъществяването на новата индустриална революция.
Онова, което нацията иска да чуе, е позицията на политическите партии – как те възнамеряват да се справят с възстановяването на държавността и демокрацията и как след това да наместят България в новата индустриална епоха. Не ни интересува откъде ще дойде политическият ангажимент. Интересува ни той да дойде – или, както казваше Дън Сяопин: “Не ме интересува каква е на цвят котката, стига да лови мишки.”
С това твърдение се оказваме на съвършено нова политическа територия. Доскоро беше лесно: комунистите са агенти на Русия; ДПС е турска партия и не може да се занимава с национални въпроси; всичко, което трябва да се свърши за нацията, трябва да дойде отдясно – и то, следвайки установени на Запад модели на мислене и действие. Това вече не е така – най-малкото от Запада вече не могат да дойдат рецепти. И там се лутат в търсенето на нови.
Ситуацията е съвършено нова и затова не чуваме онова, което някои политически партии вече ни казват – защото не сме свикнали точно от тях да чуваме точно такива неща.
От “Синята коалиция” например долита упорито говорене против монополите независимо от тяхната национална принадлежност. Не чуваме това, защото доскоро бяхме свикнали СК да защитава всяка голяма западна компания като носител на добро.
Откъм БСП ни бомбардират с послания за спасяване на демокрацията, за мобилизация ГЕРБ да не откраднат изборите, за широко правителство на националната отговорност, за индустриално развитие. И това не чуваме, защото сме свикнали откъм червения ъгъл да ни разправят съвсем други неща.
На Лютви Местан предстои важното и трудно нещо – да се включи в това говорене;

и в началото да не бъде чут
Знаем, че му предстои, защото е вече описано в доклада на Ахмед Доган на последната национална конференция на ДПС.
Академично-витиеватият стил на доклада е индикатор, че той не е предназначен за актива на ДПС, който едва ли би разбрал постмодерните фасцинации на основателя си. Докладът е предназначен за нас. Което само по себе си ни казва, че Доган е разбрал най-важното: бъдещето на ДПС лежи вън от ДПС, на националната арена. Затворено в себе си, говореща само на себе си, ДПС е обречено.
За да стигне до нас обаче, докладът трябваше да мине през медиите. Не мина, защото медиите не го чуха. Дори не си направиха труда да разгадаят какво и кому се казва. А това вече е тревожен индикатор за състоянието на медиите; както ни уверява Аристотел, любопитството е в основата на всяко знание. Може ли в крайна сметка да си журналист и да нямаш любопитство?
Както и да е, да се върнем на темата.
Докладът на Доган е първият (засега) цялостен политически документ, в който са записани основните задачи пред България – и по отношение на спасяване на държавността и демокрацията, и особено по отношение на прехода отвъд “въглеродната” икономика. Единственото важно нещо, което липсва, е разбирането на зловещата роля на олигарсите и монополите в дезинтеграцията на българската държава и общество; има и философски недомислия и политически двусмислия.
Всичко останало, описано дотук като национални задачи обаче, в доклада го има. Виждаме и систематизиран анализ на режима на ГЕРБ, както и полезната констатация, че в крайна сметка той се ръководи от страхливи хора.
Има и още. Докато по израза на Иван Бедров повечето партии се опитват да си закачат по някоя “зелена брошка”,

докладът на Доган е единственият засега
програмен документ

на парламентарно представена партия, който е без остатък потопен в “зелен” контекст. Той може да бъде адекватно преразказан като призив за екология в икономиката и производството, екология в обществените и политическите отношения, екология в медиите, екология в управлението, дори екология в конструкцията на ЕС и неговите програми и т.н.
Всеки, който е подценявал Доган тогава, когато той е в добра политическа и философска форма, е бъркал. Доста хора са си платили цената за такова подценяване.
Погледнат със съответната сериозност, докладът на Доган е доказателство, че по отношение на “софтуера” ДПС е готова да поеме ролята на онова, което обикновено се нарича “национално-отговорна политическа сила”. По отношение на “хардуера” – самата партия – положението е друго. Все едно да се опитваш да вкараш операционни програми на Apple в “Правец-82” под DOS. По отношение на репутацията на ДПС положението е още по-тежко. Хората не виждат партията дори като “Правец”, а в най-добрия случай – като механична пишеща машина “Марица”.
И все пак мисленето е началото на всяко ефективно действие, а в ДПС мисленето очевидно вече е в разгара си. От тази гледна точка задачата на Лютви Местан като нов лидер е облекчена, и то значително. Защото се оказва, че за да реши задачите, които трябва да решава в ДПС, новият лидер първо трябва да е наясно какви са националните задачи, стоящи пред всяка българска партия.
Заявявайки решението си по тях, Местан ще има възможността едновременно да решава и вътрешни проблеми на партията ДПС в посоката на необходимото й реформиране. Тръгването по обратния път – първо ДПС, после националните задачи – не би довело до нищо освен до затваряне на ДПС в етническа секта. По-лесният – защото е по-правилен – път е вече разчертан от самия Доган.
Разполагайки с това облекчение, Лютви Местан би трябвало да успее поне да направи убедителен опит за вдигане на тежестите, които са се струпали върху крехките му плещи. Нищо, че е 70 кила с мокри дрехи.

Евгени Дайнов, „Дневник”,
Заглавието е на 24rodopi
hard admin

*

Top