30 години труд за един погубен живот

Рано за пенсия, късно за бягство
Жельо МИХОВ
„Всички пари, които чакаме да вземем, ще изчезнат само след миг като ги получим. Ще отидат за борчове, за банки, за вересии. Радостта ще е повече от мимолетна, след като ги получим”.
Това обяснява Матей. Работник в Оловно-цинковия завод в Кърджали от 20 години. Бил е в цех „Сярна киселина”. Разказва, че дъщеря му е прекъснала следването си само след една година в университета. Причините са финансови.
„Имам заеми към банки. Едновременно с това, трябваше да издържам и детето. Няма как да стане това. От година и половина чакаме да си получим възнагражденията.
Бях на интервю за работа в димитровградския „Неохим”. Попитаха ме дали заплата от 600 лева ще ми стигне. Как да им кажа? Викам им: „Ние сме бели роби. Бихме се радвали и на 500 лева”. Колко да се поиска в цялата тази шантава ситуация? Кандидатстват около 100 души за има-няма 20-30 места Колко да поискаш? Пък и там трябва да се заделят за квартира, общежитие, храна, за дома да се пращат…”.
Това е поредният протест на металурзите в Кърджали. Хората са на групички край паметника на Васил Левски в центъра. Чува се леко жужене като в кошер. Някои вадят дебитни карти, други показват фишове, от които става ясно, че наличността не е мръднала от последната проверка. Съветват се един другиму.
„Едно време Добруджа хранеше цяла България. Заводите работеха. Имаше работа за всички, хората спокойно купуваха жилища…”, дочува се разговор от съседната групичка.
„Язък за младите хора!”, продължава Матей. „Двадесет години работя в отровите. Няма Коледа, няма Нова година и сега-нищо. Имам общо 31 години трудов стаж. Не мога да се пенсионирам. Няма работа за мен в момента. Не мога и да избягам навън, защото никой не търси хора на толкова години. Чувствам се предаден от всичко и всички. Толкова много труд и накрая ставаш ненужен. Държавата не се интересува от теб, няма никаква перспектива. Ако ми се отдаде шанса да замина и работя извън страната, няма да се почудя и миг. Имам чувството, че всички тези години в завода са пропилени. Един загубен живот сред отровите. Ако някой ми бе казал навремето, че всичко това ще се случи, още тогава бих избягал зад граница. Не бих се замислил. На секундата. Тук ни погребаха. Живи ни погребаха и надежда сякаш няма. Първо изгониха младите, сега правят всичко необходимо да изчезнат и хората на средна възраст. Карат ни да чувстваме, че животът ни е бил безсмислен”, довърши бившият металург.
„Парите са изгладувани. Целият процес започна от 23 години. Планът за пълен геноцид проработи”, добавя друг работник.
Протестът продължава. Групичките се събират. Навалицата обаче оредява. Остава само горчилката, че истината тежи повече от решенията и лъжата, взети заедно.
Кърджали, 13 години след началото на 21 век.
hard admin

*

Top