DIVото зове: През реки и върхове в Родопите – от Башево до Кърджали

Историята на двама приключенци и кучето Башо, разказана от Христо Узунов, Div Bg
 
Краят на април. Източните Родопи. Някъде между Кърджали и Ардино. Рано сутрин е, а слънцето ни обстрелва с лъчите си, така сякаш е юлски следобед. Наехме кола от Ардино, която да ни достави до малкото селце Башево, отправната точка на нашето пътешествие. Целта – разузнаване на местността в подножието на връх Бездивен, от другата страна на реката, преспиване в планината и прибиране към Кърджали – около 40-45 км.
За този преход тръгнахме крайно неподготвени. Буквално предната вечер нахвърлихме набързо окончателния маршрут. Искахме да достигнем подножието на връх Бездивен – на север от яз. Кърджали, като преди това опитаме да пресечем река Арда през някакъв нерегламентиран участък, нещо което бяхме опитали преди година, но не ни се отдаде да изпълним заради силното течение на което попаднахме, и което наложи тогавашният преход да промени крайната си цел. Всъщност като не включваме неуспешния опит с пресичането на реката, до Бездивен отивахме за втори път. Бяхме си харесали една остра скала, стърчаща като пирамида в далечината и държахме да стигнем до нея. Тогава обаче не ни стигна времето да я разгледаме. Когато на връщане пътувахме на стоп с лодка през язовира, разбрахме за интересни скали в района на хижа Боровица, знаехме, че трябва се върнем…
След лъкатушещо автомобилно плаване из родопското “море”, извършихме десант върху малкото площадче на Башево. Селото виси с двайсетината си столетни къщурки високо в планината, над стръмния южен бряг на река Арда. Известно е с останките от средновековната крепост Кривус, застинали в безвремието над един спиращ дъха меандър на реката. Пътят ни обаче не минаваше оттам. След кратка рекогносцировка с топографската карта и местните жители, поехме по прашна пътека през селото, когато две плъхоподобни кучета се присъединиха към нас като ескорт. Едното, както по-късно щяхме да разберем, щеше да се превърне в талисман на прехода.
До реката достигнахме лесно за около трийсетина минути, по козя пътека, спускаща се през широколистната джунгла на Родопите. Излязохме на песъчлив бряг, покрай който реката лениво влачеше туловището си. Идеалното място!
Предната година се озовахме на каменист бряг, непозволяващ лесния достъп до водата, а концепцията ни за преминаването включваше два стари гумени ботуша (от различни чифтове и номера), намерени на място и дълги пръти, с които да пазим равновесие, джапайки през реката. Оказа се грешна стратегия – по това време на годината реката е най-пълноводна, а течението на места буквално подсича краката. Каменистото дъно и дълбочина на места над 1,5 метра също взеха дейно участие в осуетяването на плановете ни. Този път обаче бяхме подготвени. Снабдени с найлонов чувал и два детски надуваеми пояса, щяхме да направим сал. Първоначално салът трябваше да е с класически корабокрушенски корпус от пръчки привързани с въже, а поясите щяха да са за допълнителна подемна сила. В чувала пък щяхме да сложим раниците, за да предпазим техниката и дрехите си, в случай че Титаник потъне насред реката. Наличието на удивителен брой PVC туби по брега обаче ни накара да променим плановете си и просто напълнихме чувала с бутилки, а отгоре закрепихме раниците. Пренесохме багажа на два пъти, тласкайки като шлепове чудото на импровизацията. В началото плуването беше лесно, но във втората половина на коритото, течението беше толкова силно, че за да излезем на своеобразния плаж, между острите и труднопристъпни камънаци, се наложи да плуваме като раци – настрани, с лице към течението.
Цялата сървайвърска амалгама ни отне около два часа, и тъкмо когато се готвехме да продължим, от съседният бряг в реката се появи нещо дребно и черно, което пореше вълните като джет. И двете кучета се спуснаха с нас до реката, но само едното я прекоси… Оттук насетне щеше да ни следва навсякъде. По стара робинзоновска традиция, го кръстихме Башо – на селото, където го намерихме.
Тръгнахме и след кратко лутане из шубртаците излязохме на асфалт. Предстояха ни пет километра до село Русалско. Най-дългите 5 км. В рамките им, трябваше да се качим от около 400 м надморска височина, до почти 1000. Убийственият наклон на пътя, раниците, пълни с всичко необходимо за един хладен априлски преход и безмилостното африканско слънце ни разказваха играта. Крак пред крак, потта тече на струйки по слепоочието, а единственият звук, присъстващ в това забравено от Бога място е жуженето на мухите. Надявахме се някоя кола да ни подбере на стоп до селото, но коли нямаше. Появи се само една. В обратната посока… Всъщност и хора нямаше. Срещнахме само мъж и жена, които оряха малка градинка с магаре. Бяхме се върнали в миналото. Или по-скоро настоящето никога не беше стъпвало по тези места.
До Русалско стигнахме за два часа. Селото се обитава от 8-10 семейства, живеещи разпокъсано из гънките на планината. Единствената забележителност тук е стара българска черква, днес превърната в склад, която дели един площад с малка джамия с две минарета. Отбихме се в местния магазин за да влеем животворна бира в изтощените си тела. Гастрономчето се оказа доста колоритно – двама небрежно поседнали местни пиеха мързеливи бири на стара маса, а продавачът с тарикатски поглед, който наричаха с уважителното “Ага”, продаваше зад тезгях, снабден с класически механичен кантар. Из въздуха се носеше не дотам приятната миризма на застояло, а прехвърчащите из помещението мухи, ясно показваха, че тук ХЕИ не са желани. Асортиментът беше само от дълготрайни продукти. Изпихме бирите отвън, пред пуст двор, като от изоставено мексиканско селце от уестърните. Само странстващите тръни липсваха, за да бъде внушението пълно.
След кратка дрямка продължихме напред, сега пред нас беше само Бездивен. Пътят премина през махала със стари каменни къщи и продължи по живописно било, което щеше да ни отведе в подножието на върха. Природата тук представлява романтична кръстоска между перуански хълмове и Гранд каньон. Загледани в далечината преброихме цели 12 реда от планини. Около 18:00 пристигнахме под Бездивен, висок точно 1139,9 метра. Намерихме си една висока и непристъпна канара, върху която решихме да пренощуваме, тъй като осигуряваше защита от евентуалните мечки, за които местните предупредиха, че изяли няколко агнета от стадата им. По залез имахме удоволствието да наблюдаваме спокойната паша на полудиви коне, обикалящи свободно из планината. Допивахме последната бира, когато нощта се спусна величествено над нас, и ни покри със светещото си одеяло. Звезди. Толкова много звезди! Само на запад небето все още червенееше, превръщайки очертанията на върховете в силуети на загърнати с ефирен плат спящи самодиви.
Събудихме се напечени от слънцето. Противно на очакванията, с “камен зглаве – търне за постеля” се наспахме перфектно. Закусихме и продължихме на изток. Преминавайки през скални образувания, подобни на “Червената скала” в Австралия, се натъкнахме на изоставено село, почти сляло се с каменистия пейзаж. В къщите, някога изпълнени с живот, сега живееха само двама около 80-годишни старци. По-натам пътят премина в пътека, а пътеката излезе на скала с издълбани в нея трапецовидни ниши, дело на траките и характерни за региона. Явно бродехме из древно светилище. Когато скалата свърши, пътеката също изчезна и се наложи около половин час да си проправяме път с мачете, спускайки се между вплетени едни в други дървета и шипкови храсти.
Накрая се озовахме на камениста тераса, от която се откриваше гледка към язовира. Под нас течеше река Боровица. Бистрите води на реката ни съблазниха да се освежим в един вир, буквално гъмжащ от риба. Освежаването в прохладната вода веднага ни възстанови +15 точки “демидж”, прекрасно усещане! Колегата, наричан за краткост Жоро, вдигна един голям камък за да го хвърли във водата, а отдолу изпълзяха две водни змии, срещата стресна и тримата. За ужас на едната змия, Жоро изтърва камъка и я премаза. Другата се измъкна, но всички научихме ценен урок. Ние – къде не трябва да се бърка, а змиите – къде не трябва да се спи…
Стъпихме на пътя за хижа Боровица, Енчец и Кърджали и веднага разбрахме, че асфалтеният ужас от предния ден ще се повтори. Тук обаче ни провървя, буквално след половин час една кола ни качи на стоп и се наложи да се разделим с нашия четирикрак спътник. Цяла нощ усилено обмислях дали да не го прибера вкъщи, но като отявлен коткофил и любител на късното ставане осъзнах, че не съм готов за подобна връзка. Башо дълго тича след колата…
Стопаджийската аванта ни спести само 20-тина минути ходене, като ни достави полусварени до хижа Боровица. Продължихме по напечения асфалт като разчитахме, че тук ще има по-голямо движение. Уви не, за 3 часа бъхтане по асфалта минаха точно две коли. Първата – кола с бургаска регистрация, въобще не се трогна от измъчения ни външен вид и демонстративно ни подмина. Втората пък беше натоварена с огради… До Кърджали оставаха още 20 километра, а пътя изкачваше планината и предстоеше да се спусне отново до нивото на язовира и после пак нагоре… да не споменавам завоите. По тъмно може би щяхме да сме в града.
Тъкмо започвах да се самопсувам горчиво, задето не си бяхме направили труда по-подробно да разучим маршрута, когато по пътя се зададе училищен автобус. За наш късмет, искрено забавлявайки се със ситуацията, шофьорът ни качи. Спести ни безкрайното нагоре-надолу до село Дъждовница и потънали в приятно бъбрене с учителката пристигнахме в Енчец. Оттам с градския транспорт се добрахме до Кърджали през най-колоритната част на града – циганската махала, която тук  наподобява оживен индийски град. Слязохме на автогарата където с хладни бири отбелязахме края на този знаменит преход.
hard admin

*

Top