На втори януари към „Църковният връх“ над село Лисиците

Венцислав СТАЙКОВ

Стана като традиция всяка година на  2 януари да тръгвам на пътешествие някъде из нашия край. Миналата година бях избрал върховете над село Лисиците. Мъглата тогава не ми позволи да се изкача на някои от върховете, но сега съм твърдо решен да атакувам най-високия в този планински рид, а именно Църковен връх или както го знаят местните – Килисетепе.

Спирам колата до железопътната спирка Железни врата. Оттам по жп линията се върви пеша до въжения мост на село Лисиците и след това е истинското изкачване към върха. Язовир „Студен кладенец“ е замръзнал на много места. Температурата сутринта не надхвърля минус 5 градуса. След по-малко от половин час стигам най-дългия въжен мост в България – 260 метра, който е връзката ми с „другата земя“. Преди моста е една от любимите ми скали, която се подава от водата близо до левия бряг. Прилича на някакво огромно праисторическо животно. Когато я видях за пръв път, я оприличих на ихтиозавър. Сега той сякаш е застанал в очакване да види първия турист за новата година.
Студен вятър ме кара да ускорявам крачката, но и внимавам да не се подхлъзна в заледените участъци и да не се търкулна в някоя пропаст. Преминавам заледения мост и започвам изкачването.

След около половин час съм на първото било, където ме очаква моя приятел Рамадан. Той е пастир от село Лисиците, с който се бях запознал преди време на един от моите походи. Имам му телефона и сме се уговорили да се срещнем в тази местност. Рамадан ще ми покаже най-прякото разстояние, за да достигна Църковен връх. Тръгваме към „двуглавия“ връх, но неговото стадо е свило към слънчевите била, където почти няма сняг и скоро трябва да се разделим.
След двучасов преход забелязвам как слънчевите лъчи пробиват ледените облаци и близват връх Шеста крепост, където е средновековната крепост „Моняк“. Няма пътеки, всичко е потънало в сняг, но вече съм минавал по тези места и въпреки че обувките ми от време на време потъват в дълбоки преспи, стигам до поляната, от която преди година снимах как мъглата е прегърнала „Моняк“.

Забелязвам, че ловците са поставили на няколко места хранилки за горски животни.
След около два часа и половина слънцето вече е огряло южния склон на рида. На север ме чакат последните подстъпи към върха. Стадото на Рамадан е преминало покрай съседното било и се насочва към мен. Изчаквам ги и отново сме заедно. Съветът на приятеля ми е да не заобикалям хълмовете отстрани, както бях решил, а да хвана посока само нагоре и макар че е доста стръмно, да спестя най-малко час.
Започвам изкачване в най-стръмния участък. Тук няма други стъпки в снега освен моите, които бележат пътя ми нагоре, но изведнъж забелязвам вълчи следи, които се разминават с моите. Малко по-рано вълкът е слязъл надолу, може би подушил стадото на Рамадан. „Дъбов връх“ (Мешетепе), който от жп линията ми изглеждаше висок, вече е в краката ми. В далечината разпознавам билото, където е разположена горната махала на село Летовник. През една пролет преди години бях посетил езерото с водни лилии и се бях изкачил на връх Покрив (Дамбалъ).

Стигам до горичка от хвойнови храсти. Това е най-благодатното място за козите на Рамадан. Щом има хвойна, значи има живот, казва приятелят ми, който често идва със стадото си по тези места, особено през зимните месеци.След хвойната започва най-трудният участък от изкачването към върха. Дъбовата гора, където клоните на почти всяко дърво се отчупват и падат, понеже са прогизнали от влагата, се редуват с насипи, покрити в сняг и с драки, изключително трудни за преодоляване. Тук забелязвам и два красиви елена, които, за съжаление, не успявам да снимам.

Изкачвам се все по-нагоре и стигам до скали, откъдето се открива прекрасна гледка към билата, които ограждат река Върбица. И от които се вижда началото на язовир „Студен кладенец“ и мъничкия вече връх „Моняк“. Предстои ми да събера последни сили, за да се добера до върха, който е на не повече от 50 метра. Под билото забелязвам голяма дупка в скалите. Тръгвам натам, но в следващия миг се замислям, че това може би е вълчата бърлога. Решавам да я заобиколя. Не ми се иска да стряскам малките вълчета и майка им.
Вече съм на самия връх. Силен студен вятър ме пронизва, но гледката си заслужава всички несгоди и нищо не може да ме откаже да го обиколя и да снимам от всички удобни места. От горе се откриват красиви гледки към Кърджали и селата Широко поле, Звезделина, Лисиците, Летовник. Прекрасно е и не ми се слиза, но денят е малък и скоро ще се стъмни. Към четири следобед успявам да стигна отново до въжения мост. Мъж и жена чакат лодка, която ще ги превози до къща за гости, която се намира на самия бряг на реката близо до спирка Средна Арда. От самия мост правя още няколко снимки към „моя“ връх. Слънцето сега позволява още повече да изпъква красотата на язовира и хълмовете наоколо. Към четири и половина започва да се стъмва. Вървя и се чудя на група туристи, които ме разпитват за моста и светилището Чит кая, докато се връщам по линията. Докъде ли си мислят, че ще стигнат в този късен следобед и то в непознат за тях район.

А аз и залезът се изпращаме дълго и сякаш не ни се иска да се разделим. Той ми маха с последните си златоносни лъчи, аз му отвръщам с най-слънчевата си усмивка.

Снимки: Венцислав СТАЙКОВ